Вещицата

Потрепери от неговата топлина и от начина, по който я вкусваше. Пръстите му не спираха да галят гърдите й. Стисна плътно колена в опит да се овладее, но той се досещаше какво става с нея. Нямаше начин да не се досеща, защото се наведе напред и разтвори краката й.

Постави длани върху гърдите му. Хрумна й да изрази някакъв протест. Беше редно да протестира.

Устата му се насочи зад ухото й и тя го чу да проронва:

— Алана…

Плъзна ръка и я притисна по-близо. Долепи бедра към нейните. Тя неволно простена и прехапа устни, за да заглуши стона.

— Не. — Целуна я по устните и близна мястото, което бе прехапала. — Остави да те чуя. Обожавам да те чувам, Алана.

Устните, гърдите, слабините й. Той беше навсякъде и се разтапяше сладък и горещ като мед върху пресни кифлички. Тя надигна бедра — жадуваше да изпита още от това прелестно чувство.

Тялото му излъчваше топлина. Тя самата гореше. Зърната на гърдите й продължаваха да се втвърдяват и сладостно очакваха… очакваха…

Така внезапно се отдръпна от нея, че тя рязко отвори очи и едва не възропта.

Изведнъж съзря напрегнатото му пренебрежително изражение.

После тупна на земята като пронизана от стрела птичка. Руменина плъзна от пръстите на краката й до челото, но Иън с абсолютно безразличие оправи бюстието й и се отдръпна. Остави отпечатъка от тялото си върху нейното, а нея — вледенена и изпълнена с копнеж. Докато тя все още се намираше между небето и земята, той вече стоеше приклекнал пред нея и все едно нищо не се бе случило, бинтоваше крака й.

Искаше да го удари или поне да демонстрира безразличие така добре, както той. Ала някакъв шум при вратата я накара да вдигне глава. Взря се невярващо в очерталия се там силует.

Омразният дрезгав шепот на господин Феърчайлд й подейства като удар.

— Любимата ми довереница най-после се завърна.

* * *

Постепенно историята за съюза се превърна в приказка, а после в легенда. Накрая само неколцина селяни и рибари вярваха чистосърдечно в нея и в съществуването на водните духове. Единствени Маклаудови спазваха обета на съюза; не насърчаваха мълвата и с усмивка слушаха старите приказки, но всъщност през цялото време знаеха истината и съзнаваха колко сериозни са нещата.

Назначен от Маклауд пазач бдеше над скривалището с камъни. Дойдеше ли време, той ги отнасяше на юг, за да ги продаде. Много внимаваше никой да не разбере откъде ги е взел. После, неуловим като сянка, се връщаше във Фионауей.

Маклаудови знаеха кой е човекът-пазач.

Никой обаче не знаеше кой е водният дух-пазач.

Глава 12

— Скъпа моя поверенице, къде беше? Нито за миг през изминалите години, докато ти си се забавлявала, не загубих надежда. Старите ми, болни от ревматизъм колена съвсем се сковаха от постоянните ми молитви в каменния параклис; молех се за благополучното ти завръщане. Старото ми сърце едва не спря, лишено от освежителната ти привързаност.

Какъв негодник, помисли си Иън. Никой не боравеше така вещо с думите като баща му. Как неусетно само успя да създаде впечатлението, че Алана е виновна, мръсна и коварна, че се е проявила като неблагодарна и дребнава прелюбодейка.

Тя бе впила ръцете си в Иън. После го пусна. Беше бяла като платно.

— Билките…

Иън отново изживя шока да види как умиращият му баща се превръща в предишния отмъстителен негодник. Билките ли вдигнаха Лезли на крака? Може би, но по-вероятно го беше сторил дяволът, за да му предостави възможност за едно последно, унищожително действие.

Иън я потупа по ръката. Тя извърна шокираните си очи към него. Той се усмихна.

Преди малко, когато се отдръпна от нея, Алана се бе изчервила от унижение. Сега, от спомена, руменината я заля отново и Иън бе готов да се наругае. Страните й розовееха, а косите й бяха разбъркани от допира му.

Но тя изглежда черпеше сили от присъствието му, защото заговори уверено:

— Не бях особено далеч, господин Феърчайлд. Можеше да ме намериш, стига да ме беше потърсил.

Иън се извърна — внимаваше баща му да не забележи ерекцията му — и вдигна поглед. Двама разтреперани прислужника крепяха стареца, който се взираше изпитателно с присвити очи ту в него, ту в Алана, все едно искаше да прочете по лицата им какво се е случило тук преди малко.

— Върнала си се и си готова да приемеш предопределения за теб мъж, нали?

Ръката й, мушната в дланта на Иън, трепна.

— Не!

— Не! — повтори Иън още по-красноречиво и от нея. — Тя е моя, татко.

Прислужникът от дясно на Лезли ахна, а Алана се опита да издърпа ръката си. Иън нито откъсваше очи от баща си, нито пусна момичето.

— Твоя? С какво право?

Знаеш, че държа на правата си.

— Държиш на… — Лицето на Лезли тревожно се зачерви. — Искаш да кажеш… че си я имал?

— Не! — възкликна Алана и повторно се опита да освободи ръката си.

Иън не й обърна внимание. Само се притисна по-плътно към нея и обяви на баща си:

— По всички възможни начини.

— Как си могла? — възмути се Лезли.

— Нищо не съм направила!

Алана понечи да одраска Иън с нокти. Той хвана и другата й ръка и я стисна.

— Държах се като пълен негодник. Тя нямаше никакъв избор.

— Няма нищо такова! — възнегодува Алана.

Иън допускаше, че предишната вечер упойващите билки бяха замъглили съзнанието й и тя не помнеше какво се бе случило. Но това нямаше да промени нещата. Беше я имал и щеше да претендира за нея. Улови погледа й и настойчиво попита:

— Не го ли сторих?

Тя сведе клепачи и леко отвори устни. За миг заприлича на жена, която си припомня екстаза.

— По дяволите!

Ругатнята на Лезли я върна към действителността. Погледна яростно Иън.

— Нищо не помня!

— Как ли пък не — сряза я Лезли. — Ти си привлекателна стръв, но няма да допусна първи синът ми да се възползва от теб.

Алана отблъсна Иън и скочи на крака, сякаш гневът бе излекувал глезена й.

— Не съм никаква стръв. Аз съм господарката на Фионауей и пряка потомка на първия Маклауд. Аз ще избера мъжа, за когото ще се омъжа, а дотогава и двамата може да вървите по дяволите!

От прага се чу ръкопляскане.

— Браво, братовчедке! — Брайс влезе, следван по петите от Едуин. — Добре го каза. Едуин и аз сме тук, за да те поддържаме.

Брайс се хилеше като самодоволна котка; по неугледния вид на измачканото му сако личеше колко е бързал да се увери в мълвата за завръщането й. Не настояваше да знае къде е била; това нямаше значение. Интересуваше го само доколко присъствието й тук ще повлияе на бъдещите му планове.

— С такава подкрепа… — започна тя разпалено. После се отказа. Пристъпи и ритна легена. Водата се разплиска.

Иън с възхищение наблюдаваше как тя поема дълбоко въздух; руменината изчезна, вече не стискаше