нея, но за теб е идеална.
— Тогава я вземи в Единбург със себе си. — Отвори кутията, затаила дъх. — Когато се върнеш, ако Ели желае, ще накараме господин Луис да я посвети.
Загледа се в проблясващите камъни. Въздъхна облекчено. Камъните щяха да спасят Фионауей, както толкова пъти до сега.
Обзета от познатото вълнение, Алана подбра четири — големи и различни по форма.
— Остават само два.
— Прибери ги. Ще ги пазим за тежки дни.
Камъните блещукаха на светлината и променяха цветовете си. Деликатното морскозелено се превръщаше в синьо, после почервеня. Алана внимателно постави три камъка във вълнената торбичка, обшита със сатен, която Армстронг отвори. Последния обаче задържа в дланта си и зададе въпроса, който се бе заклела да не произнася:
— Знаеш ли нещо за пръстена на господин Иън?
— Не, милейди. Определено е с един от нашите камъни.
— Спомена, че е на майка му.
— Така ли?
Армстронг нямаше намерение да коментира нищо повече, затова Алана му връчи торбичката и той я напъха в пазвата си, поклони се и заотстъпва към вратата.
— Няма да допусна никой да открие произхода им.
В следващия миг главата му се стрелна нагоре като на вълк, надушил опасност. Завъртя се на пети и с тихи, но решителни крачки напусна стаята. В следващия миг се върна.
— Какво има?
— Някой ни подслушваше. Не успях да го хвана, но беше там. Уверявам те!
— Какво ли е чул?
— Нищо, предполагам. Вратата е достатъчно плътна. Но това е без значение. — Изражението на Армстронг беше мрачно. — По-важно е друго: ако някой ни е подслушвал, това значи, че подозира тайна, която иска да научи. Докато ме няма, бъди внимателна, милейди. Пази се, защото мирише на предателство.
Глава 13
Иън бе раздразнен.
— Къде предполагаш, че са? — попита Алана и хвърли поглед към вратата.
— Би трябвало да започваме да се храним — повтори Иън.
Масата, опъната по продължение на цялата трапезария, се огъваше под лъснатите до блясък сребърни прибори, подредени върху снежнобялата покривка. Всичко бе готово за специалната вечеря, но тя закъсняваше, защото Лезли и братовчедите не проявяваха достатъчно възпитание да се явят навреме.
Жените седяха в нишата до камината. Иън стоеше до полицата с напитките от другата страна и наля по чаша ликьор за двете дами; Поднесе едната на Уайлда.
— Сложи го тук, мили. — Отстрани възелчето от конеца за бродиране и умело го вдяна в иглата. — Ще го взема след малко. А и трябва да признаеш, че лейди Фионауей е права — не е редно да започнем вечерята, преди да се убедим, че чичо Лезли е добре. Та до вчера той бе на смъртно легло.
Външно Алана изглеждаше спокойна, но подавайки й чашата, Иън видя, че е доста напрегната.
— Благодаря — промърмори тя, без да го поглежда. Много умело избягваше погледите му, ала така пък той по-лесно я наблюдаваше. С помощта на Уайлда се беше преоблякла в тревистозелена гръцка туника. Диплите се събираха под гърдите й — Уайлда, както само тя умееше, ги бе подредила твърде съблазнително. И Иън не пропускаше да се наслаждава на привлекателната жена, чийто прелести бяха така приятно загатнати. Тънкият бял тюл, завързан около шията й, дискретно покриваше гърдите, но подчертаваше извивката им.
— Ами ако днес се е претоварил и сега бере душа? — чуруликаше Уайлда безгрижно.
Иън подскочи.
— За кого говориш?
— За чичо Лезли.
Иън си наля чаша вино, мислейки си, че едва ли би извадил подобен късмет. Няма обаче да позволи на баща си да провали усилията му. Не и когато Алана, застанала пред камината със зелената си рокля, е извадила на показ почти всичко.
Беше убеден, че отдолу е сложила поне една фуста, а по-вероятно — две. Но течението моделираше плата по краката й и от време на време той виждаше нежната извивка на ханша й.
Снощи бе целувал тази извивка. Днес я бе погалил. Тази вечер искаше отново да я прегръща. А защо не още сега? Усети как от желанието панталоните изведнъж му стават тесни.
Отмести поглед към Уайлда и подхвърли:
— По-загрижена си за братовчедите, отколкото за баща ми, предполагам.
Без да трепне от напрегнатия му тон, тя се усмихна и на бяло-румените й бузи се появиха трапчинки.
— Очарователни са. — После ласкавата и усмивка изчезна. — Но повече ме е грижа за чичо Лезли. Независимо, че не е много добър, все пак ми е чичо, а мама винаги казва: „Кръвта вода не става“, което е очевидно. Помниш ли, когато Дейзи счупи една чаша, мятайки я срещу стената в пристъп на възхитителен гняв. Беше на сватбата на братовчедката Мери с лорд Уитфилд. Тогава едно парче одраска врата ми и кръвта изцапа шалчето ми, а после не успяхме да го почистим. Не става така, когато те изпръска вода, макар че от нея пък страда коприната. Не си ли съгласна, лейди Фионауей?
Алана погледна към Иън — бе готов да се закълне, че в очите й има съчувствие.
— Лейди Фионауей звучи така официално. Моля те, наричай ме Алана.
Пляскайки с ръце, Уайлда възкликна:
— О, благодаря ти! Толкова си мила и въпреки твърденията на мама за срива на цивилизованото държание в резултат на неофициалното поведение, ще те наричам Алана, защото ще ставаме роднини, нали? Ще заобичаш Иън от все сърце.
Иън зърна срива в цивилизованото поведение пред очите си: гладката кожа на Алана поруменя и тя впи ръце в облегалката на стола, докато кокалчетата й побеляха.
— Ти ли си й подметнал нещо?
Не успя да се въздържи: раздразнението й му доставяше наслада. Но все пак отбеляза спокойно:
— Уайлда сама си прави умозаключенията.
— Жена още не е родила мъжа, който ще ме подлъже да поема подобен риск — заяви Алана на Уайлда.
Уайлда само се усмихна й като никога замълча.
Колона от прислужници внесоха свещници със запалени восъчни свещи. Един бе поставен на масичката между Уайлда и Алана. Друг — на полицата с напитките. Два осветиха приготвената за шестима маса. Алана, Уайлда и Иън чакаха. Алана започна да потропва с пръсти по дървената резбована облегалка на стола.
После, от дъното на коридора, Иън дочу мъжки смях и откъслечни разговори. Тримата застанаха на прага. Едуин и Брайс подкрепяха под ръка от двете страни сияещия Лезли.
— Време е да ядем, така ли? — Звучеше почти весело. — Помогнете ми да се настаня, момци, защото имам страшен апетит.
Двамата братя му помогнаха да влезе. Иън ги гледаше потресен. През живота си само няколко пъти бе виждал баща си щастлив и това неизменно предвещаваше бедствие.
Лезли се насочи към стола начело на масата и се сопна:
— Не зяпай, Иън, а ми изтегли стола!
Това бе задача на прислужника, но Иън добре знаеше, че не бива да възразява. Нямаше желание баща му отново да му напомни за долния произход, при това пред толкова хора. И най-вече — пред Алана. Затова мълчаливо издърпа стола и изчака Лезли да се настани.
