да го считат за незначителен старец, недостоен за никакво внимание, и да го удрят на подбив.
— Видях ги! Знам!
— Млъкни, старче — скастри го Едуин тихо. — Готов си на всичко за възмездие. — Надигна се и отиде в другия край на масата, за да получи своя дял от вниманието на Уайлда. — Хайде, скъпа, успокой се! — Приклекна до нея. — Не му обръщай внимание!
Лезли заломоти:
— Как смеете да седите в къщата ми и да подлагате на съмнение думите ми? Как смеете…
Видя обаче как Алана съзерцава Иън и млъкна.
— Сега вече си доволен, нали, татко?
— Редно е момичето да знае истината.
— Ти не би разпознал истината дори ако се навре в лицето ти.
Лезли понечи да му отвърне, но не се чу никакъв звук.
Иън се наведе напред, несигурен дали баща му се преструва на немощен в търсене на драматичен ефект, или наистина му е невъзможно да говори.
Феърчайлд пое въздух, а по тялото му преминаха тръпки.
— Време ми е да спя — обяви той прегракнало и главата му клюмна на гърдите.
Алана пристъпи напред. От другата страна на Лезли кучето изръмжа дълбоко и гърлено. Тя се спря, но Иън се обади:
— Няма да те нападне. Просто върви бавно.
Тя го погледна косо, смаяна от увереността му, но му повярва и енергично постави пръсти върху врата на Лезли. Дамон не скочи, само продължи да оголва зъби.
— Сърцето му бие.
От разтворените устни на Лезли се чу задавено хъркане.
Без да изпуска Дамон от очи, Иън направи знак на прислужниците.
— Вдигнете стола. Отнесете господин Феърчайлд в спалнята му. И, за Бога, без никакви резки движения. Ако сте предпазливи, кучето няма да ви нападне.
— Добре, но какво ще кажете за човека? — попита единият прислужник, разтреперан и с пребледняло лице.
Иън не се засмя. Прислужникът очевидно съзнаваше къде се крие истинското зло.
— Той спи.
Мъжете заобиколиха Лезли, разкъсвани между страха от стареца и страха от кучето. Иън видя как животното се надига. Прислужниците се разбягаха с крясъци. Уайлда изпищя, братовчедите се развикаха. Главният прислужник се залепи за полицата с питиетата, разбутвайки чашите и бутилките. Столове се запремятаха сред счупени стъкла.
Дамон се извърна, оглеждайки се за плячка. И тогава със страшен лай четирикракият слуга на дявола се нахвърли върху Алана.
Иън не разбра как се е задвижил, но се озова от другата страна на стола си, подскочи и с цялата си тежест ритна кучето в главата.
Звярът оголи зъби и отново се надигна.
— Нож — прошепна Алана.
Иън не й обърна внимание. Остана съвършено неподвижен. Животното се канеше за скок. Тишината натежа от напрежение. Дамон гледаше диво Иън.
Право в очите.
И изведнъж застина на място с изопнати крака и вдигната задница.
Иън, както не откъсваше поглед от него, тихо и кротко му заговори:
— Долу. Легни.
С ръмжене, кучето се отказа от агресивната си поза, понаведе се и седна.
— Точно така. — Иън говореше на неопитомената душа на звяра. — Имай ми доверие. Легни.
Ушите на Дамон клепнаха, а зловещо проблясващите зъби се скриха.
— Няма да му позволя да те наранява повече. — Иън приклекна. — Сега вече си мое куче.
Дамон изглеждаше замаян; отпусна се и легна. Тъжният му поглед не се откъсваше от Иън, Той разроши огромната му глава.
— Добро момче.
Дамон се надигна и като покорно пале отиде да легне при огъня.
Всички стояха смълчани — погледите им шареха ту към кучето, ту към Иън. Той се размърда смутено и се зачуди какво ли са очаквали да направи. Да остави Дамон да разкъса Алана ли?
Лезли хъркаше.
— Господи! — възкликна Брайс. — Как го постигна?
— Не е ли чудесно? Иън винаги е имал подход към животните — обади се Уайлда. — Спомням си веднъж, когато един кон в конюшнята на имението Феърчайлд…
Едуин я прекъсна без угризения:
— Вероятно този момък наистина е със смесен произход. — Засмя се, но се сепна. — Колко отблъскващо!
Никой не се засмя. Никой никога не се бе смял, когато станеше ясно, че Иън е по-различен. Затова обикновено той внимаваше да не го демонстрира. Но случеше ли се — както сега се наложи да спаси живота на Алана — знаеше, че ще бъде наказан със студенина, страх и презрение.
Главният прислужник го гледаше свирепо откъм полицата с питиетата, сякаш той е виновен за изпотрошените стъкла. На вратата една камериерка зяпаше сцената с широко отворени очи, после се запиля да разказва за случилото се на останалото домакинство.
И, както винаги, Иън се обгърна със своето безразличие — то му служеше за щит срещу смайването, отвращението и презрението. Остави клюките да го залеят, без да трепне, с гордо вдигнати рамене и решително изражение.
В следващия миг някой го дръпна за лакътя. Алана. Очакваше и тя да го осъди.
— Иън, ти спаси живота ми. — Повдигна полите на роклята си с една ръка, а другата изящно протегна и направи реверанс като признателен поданик пред своя крал. — Много ти благодаря.
Не можеше да го повярва. Нима съзнателно… го предпази от подигравки? Прислужниците я наблюдаваха и като последваха примера й, се усмихнаха. Братовчедите се засуетиха, смутени от куража на една жена, какъвто те явно нямаха.
И за пръв път Иън се почувства безпомощен. Знаеше как да се справя с грубостта. Знаеше как да парира презрението.
Тя изглежда не очакваше благодарност, защото просто се извърна към прислугата:
— Постъпете, както ви нареди господин Иън — отнесете господин Феърчайлд в спалнята му.
Мъжете се приближиха. Хванаха по един крак на стола и отнесоха заспалия Лезли към покоите му.
Алана и Иън ги последваха по притъмнелите коридори.
Иън се чудеше какво да каже. Да излъже ли? Да се опита ли да й вдъхне увереност? Или да настоява да си припомни какво се бе случило помежду им, да я накара да признае, че е истински мъж. Безчувственото общество му бе сложило етикет: копеле, дявол, звяр. Но той не бе това и тя го съзнаваше. Тя наистина го знаеше.
Пред вратата Алана го спря, отпускайки ръка върху неговата.
— Баща ти е болен, глупав старец. Аз съм достатъчно интелигентна, за да разбера истината за теб.
Не звучеше отвратена. Ръката й продължаваше да е върху неговата. Докосваше го без страх. Наблюдаваше го сериозно, с огромни искрени очи.
Светлината на свещите омекотяваше изострените черти на интелигентното й лице. Той я пожела. Пожела я и се сети за квакерката, за нейните страхове и неприязън.
