на ръката на Иън.
— Тя не се държи като жена, на която е било доставено удоволствие — излая бащата.
Отговорът на сина бе категоричен:
— Тя е моя!
Алана се опита да изтегли ръката си, но той здраво я стисна. Усети топлината му. В следващия миг Иън вдигна дланта й към устните си. Допирът на устните и погледът изпод тъмните му вежди й напомниха за съня. Смущение и руменина се разляха по лицето й.
Иън го забеляза и отново се усмихна.
— Моя — повтори той, но така, че само тя да го чуе.
Лезли проследи с поглед как Алана, накуцвайки, но облегната на Иън, напуска стаята; как Уайлда се усмихва на Едуин, а после буквално засиява, обръщайки се към Брайс. Не пропусна и изражението на по- малкия, когато си даде сметка, че по-възрастният отново печели. В този миг Лезли се провикна:
— Едуин!
Бе прекалено добре възпитан, за да не му обърне внимание.
— Да, сър?
— Прислужниците са така непохватни. — Отблъсна ги настрана. — Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да си легна? За днес се поуморих.
— Разбира се, сър.
Едуин тръгна към стареца, без да откъсва очи от Уайлда, която поставяше изящната си ръка върху повдигнатия услужливо лакът на Брайс. Очите й се сведоха скромно, а после, след някакви тихо изречени думи тя вдигна поглед и се засмя. Двамата излязоха. Изражението на Едуин бе достойно за убиец или поне за представител на рода Феърчайлд.
— Брат ти и Уайлда са добра двойка — каза Лезли с усмивка и се престори, че залита.
Едуин скочи с протегната ръка. Лезли я пое и се отпусна на нея.
— Имаш ли свой дом?
Тялото на младия мъж се напрегна.
— Не, сър. Защо?
— Очевидно няма да е удобно да живееш с тях, след като се венчаят. — Лезли извърна глава и се усмихна. — Нужно е ние двамата да си поговорим. Между нас има доста общи неща.
Алана седеше в спалнята си със счетоводните книги в скута, а кракът й бе вдигнат на ниско столче.
Армстронг беше пред нея, мачкаше шапката си в ръце и чакаше, докато пръстът на господарката се спускаше по колоните с цифри от приходите и разходите през последните три години.
— Нищо чудно, че повече пари са излезли, отколкото са постъпили. — Посочи голямата сметка от лондонски шивач. — Тази е отпреди две години.
— Тя е от времето на последното посещение на господин Феърчайлд в Англия. — Армстронг изглеждаше толкова мрачен, колкото тя се чувстваше. — После се разболя и не можеше да пътува. Би трябвало да сме благодарни за това, милейди.
— Как смее някакъв си мъж да пристигне в процъфтяващото Фионауей и да използва средствата му така безразборно? — Вдигна купчината сметки и силно ги стисна, като че ли бяха врата на господин Феърчайлд. — Прахосал е хиляди лири за всевъзможни луксове, без да внесе и едно пени в имението. Миналата година е похарчил четиристотин лири за обувки, при положение че едва ходи.
— Така е милейди, но какво можех да сторя? Как да възпра мъж като него?
Гневът й караше Армстронг да се чувства гузно, а тя не го искаше.
— Разбира се. Щеше да те освободи или да стори нещо още по-лошо. Не, Армстронг, още когато напусках, знаех, че като управител ще направиш най-доброто за Фионауей.
— Постарах се. Но, като ти поднасям извиненията си, моля те да обърнеш внимание на някои неотложни неща: при последната силна буря през зимата оборът загуби голяма част от покрива си. Наложително е да се подмени преди студовете, иначе ще загубим някои от най-добрите си коне.
Припомни си забележката на Иън за необходимостта конюшнята да бъде ремонтирана. Излизаше, че е прав. Това я ядоса. Беше споменал и други неща, затова попита:
— Чух, че имало проблеми и с някои от реколтите.
Армстронг изглеждаше изненадан.
— Значи все пак си се интересувала какво става тук, милейди?
— Доколкото ми беше възможно — промърмори тя, малко смутена, задето използва сведения на Иън.
— Да, Онази буря нанесе много щети и на селяните, които живеят горе по хълмовете. Едва си изкарват прехраната; и дума не може да става да отделят средства, за да поправят покривите си. А помниш ли терасите, за които ти споменах, преди да заминеш?
Помнеше. Армстронг предлагаше да терасират някои от хълмовете, за да увеличат обработваемите земи.
— Навремето имаше пари за тях. Сега всичко е похарчено за обувки.
Очите й отново се сведоха към книгите — нищо не бе в състояние да промени мрачната действителност. Беше си повтаряла, че Фионауей е добре, дори и тя да не го ръководи. Но се беше лъгала; беше си създала измислен свят, за да облекчи вината си. Ако беше останала и се беше омъжила за господин Феърчайлд — никой нямаше да се осмели да ограбва Фионауей и хората й.
— Имението има нужда от пари в брой — промърмори тя. — Колко точно?
— Колкото стойността на четири камъка, и то не малки.
Алана се изправи и с накуцване отиде до камината. Започна да брои тухлите: дванадесет надолу, четири встрани. Хвана машата и с лекота измъкна една.
Армстронг я наблюдаваше. Той беше пазачът на Маклауд — ролята неизменно изпълняващ потомствен прислужник при семейството, посветен в тайната.
Алана постави топлата тухла настрана, бръкна и измъкна кутията. Издялана от обикновен сив камък, стара като самия съюз, тя представляваше остатък от дните, когато по земята са се разхождали странни същества, а хората са имали ограничен достъп до горите. Отнесе я на масата.
Армстронг застана така, че да я предпази от погледа на всеки, който би дръзнал да влезе, без да почука.
— Държа камината запалена ден и нощ. Би трябвало да са достатъчно топли.
Алана наплюнчи пръста си и леко докосна кутията.
— Вече се охлажда. — Докато изчакваха, произнесе монотонно: — Знаеш как да постъпиш. Отнасяш камъните в Единбург. Ако обещае да мълчи, продаваш ги на бижутера, както миналия път. Иначе — намираш друг. И се пази от крадци на връщане. И по-рано са се опитвали да те проследят.
— Именно затова аз съм пазачът, милейди. Никой не може да ме проследи, ако не го желая.
Понечи да добави още нещо, но се поколеба.
— Кажи — насърчи го тя.
— Грейс и аз имаме седем деца, милейди, а аз започвам да остарявам.
Погледна го изненадано.
— Не съм още на смъртния си одър, така че не е нужно да ме зяпаш. Но е време да обуча приемник. Аз съм пазителят, който ще предаде тайната. Ако нещо се случи на Маклаудови, трябва да има някой, готов да заеме моето място.
Огледа белите му коси, бръчките около очите и си даде сметка, че е прав. Сега беше в разцвета на силите си; но след десет години нямаше да е така, а съюзът бе прекалено важен, за да го ръководят емоции.
— Избрал ли си някое от децата, което да заеме мястото ти?
— Ели. Едва на осем е, но е честна и човек може да й се довери. — Гърдите му се изпъчиха гордо. — И, милейди, не се е раждало досега дете, което така да умее да следва човек като сянка. Майка й е отчаяна от
