Лъжеше. Идваше, за да може да й се усмихва. Да й се усмихва и да я докосва, докато й помага да прекоси някой каменист участък. Да й се усмихва и да я взима на ръце, за да я постави на седлото. Да й се усмихва и да я гали по рамото, докато тя разговаря със селяните.
Именно той беше причината да се чувства така напрегната! Нито веднъж не я докосна както преди седмица във фоайето. Знаеше вече колко дръзки и изучаващи са ръцете му, ала щеше ли отново да й го покаже? Не. Засега просто я съзерцаваше — цялата напрегната от еротичните сънища — и, без да промълви и думичка, и даваше да разбере, че знае. По дяволите, той беше сигурен, че ако не намери облекчение, тя ще се прекърши и ще приеме да се омъжи за него.
Стиснала кожените си боти в изпотените си ръце, Алана отключи и дръпна резето. Бавно, тихо отвори и подаде глава в коридора. Погледна първо на едната, после на другата страна и, тъй като не видя Иън да се крие в сенките, излезе на пръсти. Към своето спасение.
Глава 16
Премина по пустия коридор. Прекоси огромното пространство на големия салон, оглеждайки се непрекъснато, сякаш е натрапник в собствения си дом. Почти беше стигнала външната врата, когато…
— Лейди Алана, отново ли ще излизаш? Подскочи виновно и се извърна към камината.
— Уайлда?
— Излизаш по-рано от обикновено.
С ръка върху разтуптяното си сърце Алана понечи да я скастри:
Алана я харесваше. Рядко някоя жена харесва друга, която така я засенчва с красота и чар, но, както самата Уайлда бе признала със сериозно изражение: „Знам, че съм по-хубава от мнозина, но според мама съм глупава, с мекушаво сърце и едва ли ще хвана богат мъж, след като изпитвам съжаление към толкова бедни“.
В момента това бе Едуин. Той нямаше собствено богатство, нито някакви перспективи, защото брат му разполагаше с едно-единствено имение и добре го ръководеше. Брайс издържаше Едуин и не се оплакваше — така или иначе Едуин бе приятен млад мъж и бе невъзможно да не го харесва човек, — но Алана знаеше как Брайс копнее тя да изчезне, за да настани брат си във Фионауей и да се освободи от постоянната си опашка.
Жалко наистина — Уайлда също нямаше никакви перспективи, защото тя и Едуин биха били приятна двойка.
Брайс и Уайлда… Това вече е друго. Брайс беше по-строг. Обичаше да командва. Бе обявил намерението си да си вземе богата жена, защото най-голямото му желание бе да е по-могъщ от господарката на Фионауей. Би трябвало доста да се увлече, за да се отклони от това си намерение, макар през последната седмица… Алана се загледа в Уайлда. През последната седмица стана ясно, че ако някой може да накара Брайс да обича нещо повече от парите и престижа, това е Уайлда.
Примирена с неизбежното сутрешно бъбрене, Алана приближи.
— Защо си станала толкова рано? Слънцето току-що изгря.
— Беше ми студено — обяви Уайлда, увила коленете и рамената си с одеяла.
— Аз излизам — обяви Алана, седна на пода и започна да си обува ботите. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Уайлда потрепери.
— Не, Навън е ледено!
— Двадесет и първи юли е!
Рожденият й ден. Ако имаше начин, би се обявила за безспорната господарка на Фионауей и би изхвърлила всички. С изключение на Уайлда, разбира се. А как би накарала човек с толкова нестабилно здраве като Лезли да предприеме дългото пътуване до Англия? Как би отпратила Брайс и Едуин при всичките им възражения? А Иън… Ако се опита да изгони Иън, той ще й се изсмее и вероятно ще заяви претенциите си към нея, а тя ще се предаде като немощна глупачка.
Притисна очи с длани. Каква каша само!
— Оплете си връзките — отбеляза Уайлда. — Хайде да започнем отначало.
Алана погледна към краката си. Нетърпеливо развърза ботите.
— В Шотландия е по-студено, отколкото на юг. — Уайлда неволно се намръщи и погледна Алана загрижено. — Редно е да си сложиш връхна дреха.
— Добре.
Всъщност не възнамеряваше да направи нищо подобно, но прецени дребната си лъжа като безобидна. Уайлда все повече и повече й напомняше за майка й. Постоянно я подканяше да се облича с топли дрехи, макар тя да се чувстваше добре. Непрекъснато се тревожеше дали едно или друго нараняване й е минало. Неизменно я предупреждаваше, че ездата по мъжки заплашва девствеността й. Беше трогателно и… влудяващо.
— Облече ли вълнени фусти?
— Не са вълнени, но са фусти.
Досещаше се, че Уайлда носи вълнени — бе отпуснала полите си до последно, за да се навлича с колкото е възможно повече фусти. Изглеждаше като наденичка, но това очевидно не правеше впечатление нито на Брайс, нито на Едуин.
— Госпожа Армстронг ми уши вълнени фусти, за да не настина. И по-дълги гащи. — Уайлда протегна крак и показа широката панделка, с която свършваха крачолите. — И за теб направи, но ти си прекалено упорита, предполагам, за да ги сложиш.
— Тук, в Шотландия, не носим такива неща — отсече твърдо Алана и приключи със завързването на ботите.
Лично тя не би допуснала никога да навлече подобно нещо.
— В Англия пък мъжете не носят поли.
— Фустанели — поправи я Алана търпеливо. — Националната ни носия се нарича фустанела.
— Както и да е — дългите гащи ми топлят. — Уайлда се опита да подпъхне одеялото под краката си. — Но въпреки това пръстите на краката ми са ледени.
Почувствала се неудобно, Алана коленичи, взе одеялото и започна да разтърква краката й.
— Беше много мила като позволи да ми ушият тоалет от твоя плат.
Неволно докосна копчетата на новата си тъмносиня рокля..
— Но ти си дама! Изплувала от мъглите, за да се омъжи за моя братовчед.
Алана погледна нагоре и сковано попита:
— Защо говориш така?
— Защото те е нямало толкова дълго.
Уайлда не винаги отговаряше на зададените й въпроси. Алана си пое въздух, за да се успокои, и решително подпъхна одеялото около краката на гостенката.
— Не. Имах предвид приказките, че ще се омъжвам за братовчед ти.
— Сподели с мен твърдото си решение да те има — отвърна Уайлда сияеща. — Винаги получава каквото си е наумил. А аз се радвам и за двама ви.
Съвсем естествено бе Уайлда да се радва. Тя виждаше само добрата страна на нещата. Именно затова всички я харесваха. Именно затова и Алана я харесваше. Ала Уайлда не съзнаваше тъмната половина.
