— Заслужава нещо по-добро от квакерка, която се разтреперва, щом я погледне.
Подмятането на Уайлда прикова вниманието й.
— Квакерка?
— Казвах му, че не е подходяща за негова съпруга…
— Бил е женен?
— Не! — Уайлда припряно издуха кичур коса от челото си. — Беше готов да я вземе за съпруга, защото изглеждаше склонна да го приеме. Трябваше да му е благодарна, понеже в края на краищата нямаше нито титла, нито състояние. О, тя се преструваше, че ще се омъжи за него по любов. Просто искаше парите му.
Все пак Алана успя да прекъсне потока от думи:
— Какви пари?
— Пълен е с пари. Не ти ли е казал?
— Да, спомена нещо.
Сега й стана ясно защо той искаше да се снабди със западащо имение в Шотландия. Всеки разглезен английски богаташ имаше мерак за имот тук и, при възможност, титла или съпруга с титла. Такива неща придаваха респект. Тя обаче имаше новини за Иън. На такъв чувствен мъж и сто имения нямаше да му купят уважение.
— А после онази долна страхливка му написа писмо и му обясни, че не може да го направи, защото е магьосник — продължаваше Уайлда. — Магьосник! Чувала ли си подобно нещо? Чичо Лезли, разбира се, твърди, че Иън е наполовина воден дух, но чичо е готов да каже какво ли не, само и само да привлече вниманието върху себе си.
Спомняйки си изкривеното лице, жестоките шеги, екстравагантното пилеене на пари, Алана попита:
— Винаги ли е бил такъв?
— О, да. Той е от рода Феърчайлд. Всички сме зли по един или друг начин, но според твърденията на мама чичо Лезли държи първенството. Винаги е имал претенцията той да получи титлата и състоянието. Но вместо това ги получил татко. А ние наистина не знаем коя е майката на Иън. Един ден той просто се появи в имението Феърчайлд.
— На колко години беше, когато пристигна?
— На единадесет. Аз бях едва на шест и независимо че съм негова братовчедка, не можех да откъсна очи от него. Ние, Феърчайлд, сме красиви, но Иън е пленителен, не намираш ли? Чичо Лезли много се дразнеше и от това, че докато той остаряваше и се отпускаше, камериерките все по-често се вмъкваха в спалнята на Иън.
Уайлда пробуди у Алана странна мисъл.
— Мама казва, че чичо Лезли е най-необикновеният баща, който някога е виждала, много по-лош от всеки Феърчайлд преди него. Може би просто се опитва да те прогони, като твърди, че Иън е воден дух, а всички знаят, че вещицата прави магии…
Алана замръзна.
— Вещицата?
— О, Алана! — Уайлда се наведе напред със сияещо лице. — Тя си тръгна, преди ти да пристигнеш, но беше изключително приятна жена. Обеща да ми помогне и все гледам да я видя, но не се е появявала оттогава. Мислиш ли, че отново ще дойде?
— Вещицата… — Алана погледна оживеното лице насреща си и й се прииска да не разкрива истината. — Уайлда, вероятно не си чула какво стана в деня, когато пристигнах във Фионауей. Дойдох като вещица, но измих лицето си, свалих мръсната рокля и показах на всички, че това съм аз. Вещицата.
Уайлда зяпна, а после възкликна:
— Сериозно?
— Сериозно, Уайлда. Именно така се криех през цялото време от господин Феърчайлд. Бях се маскирала.
— И никой никога не се е досетил, че ти си вещицата? — Уайлда отметна глава. — Знам, понякога съм глупава, но не можеш да ме подведеш. Тя беше стара и грозна. Ти си млада и хубава. Не е възможно да си била ти.
— Слагах сажди по бузите си и пъхах слама и парцали под роклята, за да си направя гърбица… — Алана осъзна, че Уайлда още не й вярва. — Какво искаше от вещицата?
— Шегуваш се, че ти си тя — каза Уайлда леко обидена. — Искаш да ти се доверя?
— Хрумна ми, че ако я срещна, бих й казала… — Уайлда решително поклати глава, — Вещицата ще се върне да ми помогне. Знам го.
Алана съзнаваше какви тревоги очакват Уайлда занапред, затова направи още един опит.
— Къде мислиш, че бях през цялото време?
— Крила си се от чичо Лезли. Защото той е противно старо… — Уайлда спря и се огледа наоколо, после прошепна: — …магаре.
Изглеждаше изплашена от собствената си храброст и Алана намери за уместно да я подкрепи:
— Такъв е!
Сега беше още по-лош, отколкото преди четири години. Сякаш се хранеше от омразата, която прислужниците, Алана, дори собственият му син изпитваха към него. С всеки изминал ден изглеждаше по- здрав. С всеки изминал ден сякаш изпитваше все по-голяма наслада да тормози околните.
— Ти се върна заради Иън. — Уайлда пак подхвана очевидно любимата си през последните дни тема. — Защото не си като онази квакерка. Ти си смела, силна и свободна, а Иън се нуждае точно от такава жена. Няма да е нужно да те глези, макар че ще се опитва, защото си е такъв. Ти имаш дом. Той пък ще ти помогне да го направиш по-хубав. Двамата ще си седите пред камината през дългите вечери — в Шотландия дори летните нощи са дълги, сякаш вие тук не вярвате в слънчевата светлина — и въобще няма да се налага да му казваш за какво мислиш, защото той ще знае.
Алана стрелна Уайлда с очи.
— Какво?
Уайлда изглежда си даде сметка, че се е разприказвала прекалено много и се размърда неловко под одеялата.
— С теб може и да не е така. Но за мен е наясно.
Алана й се усмихна окуражително.
— Той знае и аз какво си мисля.
Почувства необходимост да се махне, преди Иън да се появи и да започне да я тормози. Днес е рожденият й ден — имаше правото да го прекара както намери за добре. Изправи се.
— Ти открито показваш емоциите си.
— Така ли? Е, значи така да си го обясня. — После, променяйки светкавично темата, Уайлда продължи: — През последната седмица Иън навсякъде ходи с теб. Очаровал е всички прислужници, няма човек, който да не го харесва. Той ще бъде идеалният господар на Фионауей.
— Всичко, което прави, е много обнадеждаващо — съгласи се Алана. — През деня…
— И е отличен танцьор. — Уайлда сякаш не забелязваше желанието на Алана да тръгне. — Не се притеснявай. В състояние е да изпълнява и всички вечерни задължения на един мъж.
Алана отвори уста, за да я поправи, но се отказа. Не можеше да обясни онова на Уайлда. В следващия миг дойде шокът.
— Ще се справи отлично, предполагам, и в брачното ложе. Това ще те направи по-щастлива, сигурна съм.
— По-щастлива?
Уайлда стисна устни и я погледна крадешком.
— През последната седмица си някак напрегната и нервна…
— А аз си въобразявах, че умело го прикривам — промълви Алана замаяно.
— О, успяваш. — Лицето на Уайлда сияеше с необикновена проницателност. — Просто хванах някои от
