Едва дишаше. Чудеше се защо ли лежи така неподвижно. Не й се наложи да се пита дълго.
— Дракон!
За какво ли приказваше? Проследи насочения му към един облак пръст.
— Според теб не е ли дракон?
— Аз… Ъ… И така може да се възприеме. Но… — Вгледа се. — … по-скоро е котка.
— Прекалено дълго е за котка.
Постепенно отпусна напрегнатите си мускули.
— Прекалено е пухкаво за дракон.
— Вероятно имаш право. Но виж колко бързо се движи! Може би е дракон, който се мени.
— Типично мъжки начин да се спечели спор.
— Типично женски начин да се отрича логичното.
Звучеше абсолютно невъзмутимо. Алана се извърна да го погледне. И сбърка. Този мъж караше сърцето й да замира; беше невероятно привлекателен: профилът му се очертаваше, изсечен като канарите долу във водата; слънцето позлатяваше кожата му; веждите подчертаваха очите с невероятните извити мигли; брадата му тъмнееше. В отчаян опит да намали напрежението, тя се сопна:
— Какво криеш под тази брада? Кажи на камериера ти да те обръсне.
Любопитно извърна глава към нея и тя видя сребристите оттенъци на кафявите очи, взрели се в нейните.
— Дойдох във Фионауей без камериер.
Добре очертаните му устни се раздвижиха под мустаците. Изглеждаше така благ и естествен — чак се изненада при мисълта колко добре този мъж се вписваше в дома й. Преди го свързваше с тъмнината и бурята, но изглежда би било по-добре да го свързва с въздуха, водата, огъня и земята.
— Ще се погрижа да ти намеря камериер.
Смая се от собствените си думи.
Устните му се разтегнаха във весела усмивка.
— Струва ли си да позволя на някой от прислужниците ти да се приближи до врата ми с бръснач?
Когато разбра намека му, се надигна обидена.
— Няма да ти прережат гърлото, ако не им наредя.
— Точно това имам предвид.
Не му отвърна; остана загледана в морето. Упорито вирнатата й брадичка я заболя от напрежение. Иън я дръпна леко за косите, но тя отказа да се обърне. Опита да я умилостиви с думи.
— Прислужниците ти са готови да направят всичко за теб. Все разказват каква безгрижна девойка си била, и волна като птичка. И импулсивна, но никога — жестока. Винаги си успявала да намериш достатъчно пари, за да поддържаш Фионауей дори при слаба реколта.
Алана се насили да отпъди мисълта за кутията с камъните, скрита в камината на спалнята. Иън като че ли винаги разчиташе мислите й. Някак си ги долавяше. Макар Армстронг да беше сигурен, че някой е подслушвал зад вратата.
Иън? Едва ли. Да се прокрадва крадешком не бе в неговия стил. Но до връщането на Армстронг тя щеше да се притеснява. За него, за дъщеря му Ели и за камъните.
— Продължавай.
— Добре.
Продължи обаче само да я съзерцава, все едно се опитваше да отгатне тайните й и да се пребори с паниката, която се надигаше в гърлото й.
— Прислужниците — подсказа Алана.
— Прислужниците — повтори той покорно. — Ако решиш да се отървеш от мен преди сватбата, прислужниците ти с радост ще надянат примката на врата ми.
Тревогата й — поне по отношение на камъните — намаля.
Той продължи:
— Ако решиш да се отървеш от мен по време на сватбеното ни тържество, ще ми дадат отровни гъби. А ако след това — ще ме бутнат от скалите.
Сватбата. Постоянно се говореше за сватбата. Постоянно й напомняха, че Иън ще направи с нея онова, което мъжът прави с жената. Плашеше се, защото съзнаваше, че той няма да миряса, докато тя не се предаде.
— Но ти си готов на всичко, за да сложиш ръка върху земите ми?!
— Да. Жаждата за земя е силна при всеки мъж.
— Готов си да вземеш за съпруга гърбава кривогледа баба, само и само да получиш земите.
— Дори вещица.
Сериозният му тон я накара да се извърне — в тъмните му очи зърна искрица смях. Едва успя да се удържи. Той олицетворяваше чаровността и магнетизма. Трябваше ли на всичкото отгоре да бъде и забавен?
Ръката му намери нейната. Преплете пръсти с нейните и ги стисна.
— Много ми харесваше интелигентността на вещицата. Очаквам я и сега.
За миг тя си припомни първите им разговори и закачки. Но после изплуваха сънищата, които я преследваха. Усети как палецът му гали кокалчетата на ръката й.
— Цялата интелигентност на вещицата се криеше в гърбицата й.
— Тогава съвсем скоро… — Вдигна ръката й и целуна пръстите й. — … ще отида да намеря гърбицата. Така ще спася интелигентността и двамата отново ще се смеем. — Разтвори пръстите й и поднесе дланта към устните си. — Тук, във Фионауей, си заобиколена от свои хора; те се чувстват виновни за онова, което баща ми ти причини, но никога повече няма да допуснат да бъдеш наранена по какъвто и да било начин.
— Не съм съвсем сигурна. — Гласът й издаваше огорчение и недоволство. — Ухажваш всички, откакто си пристигал. Навсякъде чувам само похвали за господин Иън.
— Сериозно?
Самоувереността и самодоволната му усмивка я предизвикваха да го зашлеви, но не й достигна смелост.
— От селяните, от камериерките. А днес — от пчеларя и от овчарите. Може и да те бутнат от скалата, но ще го сторят неохотно.
Той се засмя тихо, дълбоко, искрено.
— Това трябва ли да ми служи за утеха?
Допусна грешката да го погледне в очите и откри, че е в капан. В капана на погледа му и на самото удоволствие да го гледа. Поиска й се да е красива като Уайлда.
Все така усмихнат, той отбеляза:
— Преднамерено затрудняваш сегашното ми ухажване.
— Не знам как да се държа.
Надигна се и се загледа в лицето й. Хрумна й, че сигурно вижда всяка луничка — толкова внимателно я съзерцаваше; ала той просто заяви:
— А аз знам.
Положи ръце върху раменете й и я положи на одеялото.
— Какво правиш?
— С теб не се излиза на глава. — Беше се надвесил над нея и засенчваше слънцето. — Затова се отказвам от всякакво разумно поведение.
Глава 18
Не изглеждаше нито ядосан, нито раздразнен, а просто… решен. Сутринта беше побягнала от сънищата си, а те я догониха и сега заплашваха да се превърнат в реалност, В същото време съпротивата й се изчерпваше.
Меко, сякаш се стараеше да не дразни звяра, тя прошепна:
— Иън?
