Вещицата

— Недей! Не е хубаво.

— Така ли? — Той се засмя. — Не ми хрумва нищо по-хубаво. Освен…

Пръстът продължи да си пробива път, докосвайки нерви, за чието съществуване тя не подозираше. Искаше да му попречи, но кой знае как коляното му се оказа между краката й. Желанието й да запази достойнството си я тласна към отчаян опит да се отдръпне.

Притисна я с тялото си към одеялото. После впи устни в нейните и тя усети неговия вкус. Дъхава топлина и солена страст. Вкус, който погълна ароматите, гледките и звуците на деня; вкус, който я караше да желае още.

Иън се понадигна, претърколи я и отново я настани под себе си. Ризата й се бе усукала около раменете, но той не проявяваше повече предпазливост и я изтегли, изчерпал търпението си да я види цялата. Щом го постигна, простена:

— Прекрасна си! — Изпиваше я с поглед. — Позволи ми… Искам да те гледам!

Смути се от настойчивостта му, ала приливът на желанието измести всякакъв свян.

Желание? Как ли го бе разпознала?

Взимам онова, което ми се полага, както би постъпил всеки мъж. Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата?

Не. Кълна се!

Тогава ми позволи да ти припомня.

Извърна глава, за да прогони спомените.

Ръката му отново се плъзна по нея и стигна до зърното на едната й гърда. Нежно го докосна и то набъбна, почти я заболя, сякаш я бе наранил.

А всъщност леко я докосваше с пръст. Изключително нежно и гальовно.

Допирът му не й се струваше чужд. Познаваше го, усещаше го не за първи път.

Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата?

Стисна зърното й, наблюдавайки удивен собственото си движение. Алана вдигна глава и също се загледа: тъмната му китка върху светлата й кожа я смая. Раздвижи се бавно — опасяваше се той да не спре — вдигна ръка и я положи под главата си.

Иън не спря. Само я погледна в лицето през отпуснатите си мигли.

— Какво усещаш? — Бавно разшири кръговете, които чертаеше по гърдата й. — Кажи ми какво усещаш!

— Не мога…

Искаше да говори, а тя едва успяваше да откъсне вниманието си от болката, която се зараждаше дълбоко в нея. Точно като в сънищата!

Не. Несравнимо по-хубаво, отколкото в сънищата.

— Така ли предпочиташ?

Точно както в сънищата — отвежда я до ръба и спира.

— Не!

Сграбчи ръката му и я постави там, където й беше мястото.

Иън се усмихна — бавно, уверено и сластно.

— Това ли искаш? Стисна я силно.

Отне поне част от напрежението й. Не цялото, но все пак го понамали.

— Да!

Притисна я. Хвана и другото й зърно. После се отдалечи.

— Би ли искала да те докосна там?

Почти се задави от радостното предчувствие, ала от устните й се отрони само кратка въздишка:

— Да!

— Но първо ми кажи какво усещаш!

Нима не разбираше? Та тя не беше в състояние да говори, какво остава да описва…

— Усещането е много приятно…

— Приятно? — Ръцете му се спуснаха към тялото й, но не я докоснаха. — Как точно?

Постара се да намери думи. Действително се стараеше, ала едва успя да промълви:

— Много приятно…

Ръката му се приплъзна към зърното й.

— Опиши това.

— Гори ме! — В отчаянието си търсеше по-изразителни думи, — Леден дъжд… Зимна морска вълна…

— Значи е студено?

— Не. Шокиращо. Но… — Безнадеждно търсеше точната дума. — … порядъчно.

— Порядъчно? — По лицето му се изписа хищна усмивка. — Никога не го правя порядъчно.

Оттегли ръката си. Замени я с устни. Алана сепнато си пое въздух, почувствала езика му върху зърното си. Дъхът му галеше кожата й.

— Какво изпитваш?

— Горя… Искам… толкова много…

Пое зърното й в уста и го засмука. Алана простена. Ужасена от примитивното желание, на което се чувстваше подвластна, покри устата си с ръка.

Иън се пресегна и я отмести.

— Това е един от звуците, които желая да чувам.

Разрешението му не облекчи смущението й и все пак, когато отново засмука зърното й, тя простена без притеснение.

— Кажи ми какво изпитваш!

Сякаш съм загубила всякакъв контрол. Понечи да го сграбчи за косите. Вдигна ръцете й над главата.

— Кажи ми!

— Подходящ си за мен — извика тя. — Това, което правим е подходящо…

— Защото си моя.

Не му отвърна. Искаше прекалено много.

— Кажи го! — Леко разтърси раменете й. — Кажи, че си моя!

Напомни си, че е от рода Маклауд, че Фионауей зависи от нея; че майка й се бе подчинила на импулсивното си желание да се омъжи и всички бяха заплатили за това. Че всъщност почти нищо не знае за Иън.

— Няма да го кажа! Не мога…

Той се отдръпна. Обрамчиха го синьото небе и белите облаци. Вятърът отметна тъмните му коси и ги разпиля на кичури, все едно го рошеха нежни пръсти. Слънцето милваше лицето му, сякаш търсеше наслада в челото, носа и нежната извивка на брадата. Пчела зажужа, търсейки нектар.

Алана изпита дива ревност към вятъра, слънцето и глупавата пчела.

— Да не би да вярваш на баща ми? Не ме приемаш, защото съм… — Препъна се в думата. — … получовек?

— Не!

Без защитата на тялото му й ставаше хладно. Без милувките му страдаше.

Той извърна поглед. И преди го бяха отхвърляли. Не й вярваше.

Прозряла раздразнението и разочарованието му, Алана забрави всякакви задължения и чест — желаеше единствено да го направи щастлив. Това я накара да сподели истината, която възнамеряваше да пази като оръжие:

— Прекарала съм тук целия си живот, плувала съм в океана и никога не съм попадала на воден дух. Слушала съм обаче легендите и макар и да не говорим за това, ние, Маклаудови, сме последните, които биха ги отрекли. Баща ти не лъжеше, нали?

— За пръв път беше честен.

Воден дух. През целия си живот бе мечтала да види воден дух, да й се отдаде възможността да се