— Като човешко същество. — Присви очи и се опита да види майка си в дългия тунел на времето. — Изключително красива, с черни коси и сладка усмивка. Аз съм неин син и е естествено да я възприемам така, но помня как мъжете постоянно я наобикаляха, желаеха я — всички мъже я желаеха, докато тя… не ги погледнеше в очите. Умееше да прониква в дълбините на душата ти. Тогава очите й ставаха замъглени, почти сребристи…
— Като твоите…
— Така ли? Не знаех. Предполагам, затова хората започват да отстъпват, вторача ли се в тях.
— И ти ли проникваш до дълбочината на душите им?
Докосна пръстена си. Носеше го от деня, когато майка му го заведе в имението Феърчайлд, Бе свалила верижката на врата си и му бе съобщила, че моментът е настъпил. После го нахлузи на пръста му и му каза, че той ще му помогне да си проправи път сред хаоса на човешките емоции. Така и стана — пръстенът му помагаше да вижда аурата на хората, а камъкът — да преценява характера им.
— Не. Но все пак аз съм само наполовина воден дух.
Алана протегна крака и размърда пръстите си, без да откъсва очи от тях.
— Хората те зяпат заради ръста ти и защото оставяш впечатление… Не мога да го определя… За господство.
— Значи ще бъда добър съпруг за господарката на Фионауей.
— Много си настоятелен.
— Още едно ценно качество.
— Ти не принадлежиш на това място.
Силна болка го прониза право в сърцето. Седна и сграбчи ръцете й.
— Напротив! Няма друго място, на което да принадлежа.
— Иън, нараняваш ме!
Сведе поглед и видя широко отворените й очи. Нищо от досегашните й думи не му подейства както отказът й да споделят Фионауей. Бавно отпусна ръцете й.
— Съжалявам. — Погали червените следи по кожата й и извърна глава, за да прикрие тъгата си — опасяваше се, че е изписана в очите му. Направи повторен опит да й обясни. — Аз наистина принадлежа на това място. Досега бях скитник с празна душа. Фионауей ми действа както ароматът на пресен хляб на умиращия от глад, както майчината милувка на новороденото дете. Принадлежа на това място, Алана. Наистина принадлежа.
Тя не промълви. Иън си даде сметка, че е прекалено настойчив. Беше говорил прекалено драматично, бе показал уязвимата си страна. Сега Алана, подобно на баща му, на квакерката и на цялото общество, разполагаше с възможността да го повали.
Бавно измъкна ръце от неговите.
— Говорих прибързано. Фионауей наистина е твой дом, докато желаеш да бъде такъв.
Дланите на ръцете й докосваха неговите. Деликатните кости, нежната кожа… Тя му имаше доверие. Знаеше, че няма да я нарани, макар силните му желания да бяха почти неконтролируеми особено ако тя е близо до него. Сега те се присмиваха на решението му да й остави време да го приеме.
Искаше дом. Искаше
Следвайки собствената си воля, едната му ръка се вдигна и я хвана за брадичката. Другата се насочи и обгърна гърдата й.
— Алана… — Искаше да прозвучи прелъстително, а излезе като предупреждение. — Сега ще те обладая, независимо дали го желаеш.
Без никакъв свян тя го погледна право в очите.
— Тогава е най-добре да се съглася.
Глава 21
Алана се надигна и килна шапката си.
— Ела! Искам да ти покажа нещо.
Иън още седеше, замръзнал от изненада, когато тя вече поемаше по хълма. Понеже не помръдна, Алана му хвърли поглед през рамо:
— Идваш ли, или не?
Дори въпросът да беше несъзнателно провокативен, начинът, по който наклони глава и го изгледа изпод сведените си мигли, не беше. Как тази млада жена бе научила номера за толкова кратко време? Допреди месец бе самата невинност, а сега Майката Природа й помагаше да накара всеки мъж да се задъхва и да я следва.
Изправяйки се, той прецени, че не е човекът, който ще предизвиква Природата. Алана изчезна зад хребета и Иън забърза, нетърпелив да тръгне редом с нея. После, вече прехвърлил билото, забави крачка. Колко беше възбуждащо да я наблюдава как върви сред тревата! Елегантните й стъпала сякаш не докосваха земята. Голите й крака минаваха сред стръковете, а гърбът на ризата се вееше и я докосваше по места, които той самият копнееше да погали.
Докато се спускаше по склона към дърветата, Алана нито веднъж не се извърна да провери дали я следва. Вероятно дочуваше задъханото му приближаване.
Пред тях се издигаше редица дървета. Алана ги наближи и се наведе — така му позволи да зърне за миг бледите й бедра и закръгления й таз.
После, сякаш земята я погълна. Тя изчезна.
Разкъсван между похот и тревога, той се спусна по нанадолнището. Нямаше начин да е пострадала. Прекалено добре познаваше района. Но изведнъж току пред краката му зейна тясна пропаст. Ясно чуваше плисък на вода върху камъни, а по-приглушено — тежкия грохот на водопад. Приближи до ръба и се спусна. Не бе слязъл и два метра, когато земята сякаш се надигна и го посрещна; препъна се, направи опит да се задържи, но падна и се претърколи. Отвори очи, за да открие смръщената Алана до главата си.
— Винаги съм те намирала за грациозен.
Отдаде му се възможност да надникне под ризата. Неговата риза. Ризата. Виждаше… всичко: краката и между тях изпъкналите устни между косъмчетата…
— Нарани ли се?
Продължаваше да го гледа навъсено, очевидно несъзнаваща накъде е насочен погледът му.
Обзет от върховно удоволствие, безмълвно поклати глава. Беше гола, а той я наблюдаваше. Нямаше начин да не го забелязва. Щеше да умре от безутешна мъка.
— Мина ми през ума, че това място ще ти хареса. Тук е началото на поточето, в което по-надолу къпят овцете. Съвсем чисто е… — Изгледа го изпитателно. — Имаш странен вид. Главата ли си удари?
Уж вдигна ръка да докосне тила си, а установи, че обгръща глезена й.
— Иън, какво… — Гласът й замря. Наклони глава и се взря в него изпитателно. После сластно попита: — Иън, да не би да ме гледаш?
Приближи свободния си крак по-близо до главата му другият остана твърдо стъпил на земята и той успя да види… още. Тя се бе разтворила за него. Ръката му пое по дългото плъзгане към насладата.
— Не! — Гласът й звънтеше от веселие. — Доведох те да видиш водопада, не мен.
Понечи да се извърне, но той се пресегна и я хвана за прасеца. През смях се подпря на ръце. За миг я изпусна и преди да успее да я улови отново, тя се измъкна и с радостни възклицания се насочи към потока, а той, обзет от прилив на енергия, се спусна след нея. В окъпания от слънце въздух се разхвърчаха водни пръски, когато тя скочи от високата скала в малкото езеро под водопада.
Иън спря. Пръстите на краката му се впиха в ръба на скалата..
— Алана!
Гмурна се в дълбоката вода. За миг зърна цепката между бедрата й, заобления таз и силните крака.
Никога дотогава не бе разбирал как нимфите примамват жертвите си, но сега му стана ясно. Виждаше я в дълбините: здравите й ръце загребваха водата, краката ритаха, ризата прилепваше към тялото; косата се носеше като копринено знаме по повърхността. Искаше да се присъедини към нея, но…
