плътно. Носовете им се опряха. Устните й бяха меки, сочни и гладки. Би трябвало, мина му през ума, да задълбочи целувката, но се отдръпна.
За да съхрани себе си. Клепачите й се спуснаха:
— Защо ме последва тук?
Иън се изправи и й подаде ръка, а когато тя я пое, й помогна да стъпи на крака.
— Днес е рожденият ти ден. Време беше да си спомниш. И да се омъжиш за мен.
Гледаше го изпитателно. Дали съзираше болката му? Изплаши се да не би тя да я отблъсне.
Устните й обаче се разтегнаха в широка доволна усмивка.
— Да — промълви тя, — ще се омъжа за теб.
Недоверие облъхна душата му. Ала постепенно се породи надежда, която премина в триумф, обагрен в лилаво, червено и златно. Невероятен, зашеметяващ триумф.
Би трябвало да проговори, да изрази задоволството си, да я увери в добрите си намерения. Успя обаче да отрони една-единствена дума:
— Днес!
Глава 22
— Време беше вие двамата да се появите. Ако се бяхте — забавили още малко, щях да дойда с пушката.
Алана не изглеждаше учудена, че господин Луис ги очаква пред вратата на черквата.
Иън обаче остана изненадан. А следобедният вятър така вилнееше, че се опасяваше да не отвее дребничкия стар човек. Ала нищо в неговия поглед не издаваше слабост. По-скоро — упрек и обвинение. Иън обаче го издържа. Алана беше негова. Прелъсти я честно, а старецът да си се мръщи колкото иска.
Очевидно безразлична към ставащото наоколо, Алана попита:
— Как е котката ми?
Господин Луис се извърна към нея, после сви във фуния осеяните си със старчески петна ръце около устата и се провикна:
— Уиски! Някой е дошъл да те види.
Чу се мяукане; Уиски се появи откъм дърветата и тръгна право към Алана. Докато се приближаваше, пак измяука, а господин Луис обясни:
— Гълчи те. Чуди се къде си била.
Алана взе котката.
— Не исках да я оставям, но заради Дамон…
— Готов съм да заложа на Уиски във всяка битка — увери я господин Луис.
— Дамон няма да създава повече неприятности, — Иън погледна собственически изтънчената жена, прегърнала огромната котка. — Доведи я вкъщи.
Тя му се усмихна, все едно вярваше в способността му да променя и фазите на луната. Приятно му бе да я гледа така усмихната.
— Никой не води Уиски никъде. Ще дойде, ако желае.
Господин Луис се намеси.
— Искаш да се ожениш за Алана, така ли?
— Да.
Старият човек се настани по средата на пейката. Уиски се отскубна от ръцете на Алана и отиде при него. И пасторът, и котката ги наблюдаваха втренчено. Когато господин Луис им направи знак да се приближат, Иън почти очакваше Уиски да стори същото. Вместо това животинката се притисна към фустанелата на пастора и се сви на мъхеста пухкава топка. Примигна два пъти и затвори очи.
Иън подбутна Алана напред, обвил талията й с ръка, и предизвикателно се усмихна.
— Венчай ни!
Господин Луис не му обърна никакво внимание.
— Лейди Алана обясни ли ти какви жертви трябва да направиш, за да станеш съпруг в рода Маклауд?
— Да, да, наясно съм с отговорността да владееш огромно имение. Разбирам също и колко пари ще се наложи да се похарчат…
Алана го прекъсна, сякаш той говореше нелепости.
— Намерих, че е по-добре, ако двамата му кажем, господин Луис.
Иън се извърна и я изгледа вторачено.
— Но ти ми каза всичко!
— О, не. — В погледа й не се четеше по-раншното презрение, но липсваше и появилото се наскоро у нея състрадание. Абсолютно безизразно изрече: — Би било глупаво да споменавам за съюза пред човек, в когото се съмнявам.
Умът му не го побираше. Тя да има тайни от него! От мъжа, с когото се бе любила. Но, от друга страна, това означаваше, че сега вече му има доверие. Беше крайно време!
— Излиза, че не се съмняваш в мен?
— Да.
Искреността бликаше от очите й.
Сигурна е в него! Не се страхува от него, не проявява подозрителност! Почувства победата си така близо, че почти можеше да я вкуси.
Погали я по бузата и я погледна в очите.
— Тогава не са ми нужни никакви други венчални обети.
— Но все пак ще ги изречете — намеси се господин Луис войнствено.
Алана взе ръката на Иън, целуна пръстите му и се извърна към пастора.
— Не и преди да узнае всичко. До последния момент Иън има правото да се оттегли.
Господин Луис се обади с досада:
— Да, да, така е, но по-добре да не го прави. Вече съм се нагледал на достатъчно неспазени обети от страна на Феърчайлдови.
— Аз не съм като баща си. Не нарушавам дадената дума.
Устните на господин Луис потрепериха.
— Тогава най-добре да ти кажем, за да приключим с тази история, преди слънцето да залезе.
Иън го прие изненадващо добре, помисли си Алана. Закле се да запази всичко чуто в тайна и никога да не го разкрива пред никого. Седна на пейката с котката в скута, а ръката, която галеше Уиски, не трепна нито веднъж, докато с тих, спокоен глас господин Луис му разказваше историята за съюза.
Разбира се, фактът, че Иън бе наполовина воден дух и имаше много спомени от детството си, вероятно помагаше. Сигурно помагаха и магическите му умения — способността му да предизвиква бури или да укротява диви животни. И пръстенът…
Алана леко докосна отпечатъка от овала на камъка върху дланта си. Белегът приличаше на изгоряло място, но не я болеше.
Бе белязана не само от камъка. Иън я беляза с неуморното си преследване, с желанието си и отчаянието си. Копнежът по Фионауей го изгаряше и той бе готов на всичко, за да го притежава. Изпитваше потребност от място, което да нарече свое и именно Фионауей представляваше това място.
Като мъж едва ли си даваше сметка колко много се нуждае от нея.
Господин Луис разсеяно погали котката в скута на Иън.
— Хората гарантират на водните духове безопасност, а в отговор водните духове гарантират продължението на рода Маклауд и осигуряват специалните камъни. — Посочи към пръстена на Иън. — От този тип.
Иън погледна недоумяващо вградения в среброто камък.
