Вещицата

— Никога не съм виждал друг като този!

— Те са рядкост и се намират само на голяма дълбочина. От време на време водните духове изнасят по няколко, а Маклауд ги продават тайно. Не можем да позволим да се узнае произходът им. Научи ли го някой алчен човек, ще ни нападнат търсачи на съкровища и ще унищожат бреговете ни.

Иън погледна към Алана, сякаш се нуждаеше от потвърждение на налудничавата история. Тя кимна. Искаше той да слуша, за да знае какво го очаква и да има готовност да поеме бремето си.

Защото само любовта…

Любовта. Какво знаеше Иън за любовта? Не бе обичал никого от години. Едва ли разбираше, че не към земята се стреми, а към нейните хора, към това те да го приемат изцяло, за да се чувства щастлив.

Алана го разбираше. И беше влюбена в него. И щеше да промени неговото невзрачно досега съществуване.

Извърна очи от замисления му поглед и видя как господин Луис й се усмихва. Явно четеше мислите й, както винаги.

После се обърна към Иън.

— Имаш ли някакви въпроси?

Със странна извивка на устните Иън попита:

— Господин Луис, ти си тук отдавна, нали?

Пасторът се поколеба.

— Да.

Иън звучеше напрегнато:

— Познаваш ли водните духове?

— Виждал съм ги…

Алана зяпна. Никога не бе споделял това с нея. Беше я слушал като дете, когато му разказваше за намерението си да плени някой — тогава развеселен я бе насърчавал. Ала я бе оставил с впечатлението, че съществата, които понякога зърваше във водата, са просто тюлени.

— Господин Луис, винаги си твърдял, че водните духове не са видими за човешките очи.

— Така ли? — попита го разсеяно.

С малко неохота се намеси и Иън:

— Знаеше ли… за мен?

— А… — Господин Луис погали брадата си. — Баща ти го е съобщил, така ли?

— Но ти го знаеш. Защото помниш…

Господин Луис едва кимна.

— Познаваше ли майка ми? — настоя Иън. — Познавал ли си я, когато е живяла на земята?

— Да.

Иън се изправи — не го свърташе повече да седи — и сепнатата Уиски тупна на земята.

— А мен знаеше ли?

— Виждал съм те в люлката… А и след това — призна господин Луис

Потресена, Алана прошепна:

— Защо не си ми казал?

Господин Луис я чу. Въпреки вятъра, въпреки океанските вълни, въпреки тихия й глас, той я чу. Вдигна котката и я постави отново върху пейката, а заедно с това отвърна:

— Нима мислиш, момичето ми, че разкривам всичко, което знам? Какъв пастор ще съм, ако разказвам тайните на хората?

— Жива ли е още? — Пръстенът върху ръката на Иън стана от маслиненозелен искрящо син. — Майка ми… жива ли е още?

— Това би означавало да издам нейната тайна. Струва ми се обаче, че ти знаеш отговора.

Иън се запъти към ръба на скалата и се загледа във водата. Слънцето улови синкавите нюанси в тъмните му като нощта коси, а вятърът ги разроши, както Алана копнееше да стори. Никога не бе изглеждал по- странен. И по-самотен.

Тръгна към него.

— Недей! — В тона на господин Луис се прокрадна заповедническа нотка, която тя не посмя да пренебрегне. — Ти ще го излекуваш, но в никакъв случай не бива да го насилваш да бърза.

Иън се извърна — дали пък не го беше чул — и с решителна крачка се върна. Хвана ръката на Алана и напълно сериозно заяви:

— Нищо от чутото не промени решението ми. И се съмнявам, че нещо би успяло.

Вярваше му. Усмихна му се като отдавнашна съпруга, Господин Луис скръсти ръце в скута си и се заклати напред-назад в ритъма на вълните. Шотландският му акцент се прояви още по-силно.

— Във Фионауей имаше един Маклауд далеч преди теб, и, стига да пожелаеш, ще има и след теб, млади Иън.

— Не Маклауд. Ако Алана се омъжи за мен, нашите деца ще бъдат Феърчайлд.

Алана изтръпна.

— Не… съвсем.

В очите на Иън се появи онова сребристо, което тя свързваше с по-силните му емоции.

— Да или не?

— Още отначало — обясни тя, — по традиция мъжете взимат името Маклауд.

— Значи първият Маклауд е бил…

— …жена. Каквато е била и господарката на водните духове.

— Господарката…

Изглеждаше само отчасти удивен. Като че ли от всичко чуто досега, бе позагубил способността да се изненадва.

— Водните духове са съзнавали, че жените пазят дома и затова са по-важните. А Фионауей в края на краищата е именно това и за водните духове, и за хората — дом.

Иън се засмя.

— Значи трябва да се откажа от името Феърчайлд? Да зарежа това, което е позор и окова за духа ми? — Разпери ръце и се засмя на глас. — Приемам името Маклауд, и то с охота. — Поемайки протегнатите й ръце, я вдигна, — Наистина ли допускаше, че това ще се окаже трудност?

Докато я въртеше, тя също се смееше. А после, вече стъпила на земята, му обясни:

— Обикновено то е препъни камъчето за желаещите да си вземат жена от Маклаудови. Най-често бъдещите съпрузи се опасяват да не би това да означава, че не те ще бъдат мъжете вкъщи. Но всички сватби в рода Маклауд, уверявам те, са традиционни и според шотландските закони. Съпругът е начело. Той има право да постъпва както намери за добре и съпругата не може да му попречи.

Нашата женитба ще бъде такава, каквато е била женитбата между майка ми и баща ми.

Мисълта се загнезди в главата й, но той вероятно я долови, защото нежно се обади:

— Тогава ще се постарая да бъда винаги почтен.

Беше доволна, че прие да се омъжи за него. Заради сигурността на хората си. За продължението на рода си. Не беше честно да се лъже — заради самата себе си.

— Добре казано — обади се господин Луис. — Но ако един мъж няма нещо свято, в което да се закълне, аз не придавам особено значение на обетите му. — Предизвикателно изгледа Иън. — Кое е свято за теб, момко?

— Самият аз. — Иън се изсмя горчиво. — Моите цели.

Алана се дръпна шокирана. Сериозно ли говореше? Погледна към храма, който се издигаше тук от вечни времена, и към пастора, който служеше на Бога откакто се помнеше.

— Има сила по-мощна от нас. Никога ли не се молиш?

Иън не излъга.

— Никога.

— Не вярваш ли в Господ?

Леко я отпусна в прегръдките си.