— Вярвам заради теб. Ти си човек. Господ обаче не е за същества като мен.
— Той е над всички нас — обади се господин Луис с усмивка, а белите му зъби просветнаха.
— Но не и за зверовете…
— Особено за зверовете — парира го господин Луис.
— Ти не си звяр!
Ръката му се вдигна — колебливо — и нежно докосна бузата й.
— Ти си единствената, която вярва в това, и аз ти благодаря от сърце.
Дъхът й секна от изражението му. Съзерцаваше я почти с благоговение. Вятърът се плъзна помежду им, ала не ги раздели. Слънцето ги огряваше, но това не обясняваше внезапно обзелата я топлина. У нея се зароди, надежда; надежда, която нямаше нищо общо с Фионауей.
— Е… — Пасторът прочисти гърло и се надигна. — Не съм сигурен доколко у теб няма никаква вяра, млади Иън, независимо от циничните ти твърдения.
Погледът на Алана се задържа върху Иън, после се насочи към господин Луис.
Той вадеше молитвеник от джоба си.
— Е, хайде да ви венчая — тук и сега.
Церемонията бе свята и аскетична. И напълно и изцяло обвързваща. Алана поемаше най-големия риск в живота си. И въпреки това, когато погледнеше Иън, когато се сетеше как безрезервно той прие всички условия около женитбата им, съмненията й се разсейваха. Изрече обета си, без да се колебае. Господин Луис ги обяви за съпруг и съпруга и ги нарече господин и госпожа Иън Маклауд. Иън кимна в израз на съгласие с новото си име. Господин Луис затвори молитвеника. Иън я целуна скромно — едва-едва докосна устните й със своите, — но тя долови обещанието му за още и отправи гореща молитва към небесата да настъпи блаженство и за двамата.
Господин Луис изнесе от черквата тънкия регистър, където вписваше събитията за годината, и ги покани да се подпишат. Той също положи подписа си, за да оформи документа. С това церемонията приключи. Сърцето на Алана трепна от радостно вълнение, че започва едно безкрайно предизвикателство.
— Да се омъжиш на рождения си ден, милейди, си е направо късмет за съюза. Да изберем ли един камък за гадаене през следващата година?
Измъкна напуканата кожена торбичка. Алана затвори очи и бръкна. Измъкна жълтеникаво-кафяв камък.
Господин Луис се загледа в резките по него и усмивката му изчезна.
— О, милейди, направи грешка. Това е моят камък.
Алана отвори очи и зяпна. Пасторът вече го прибираше в джоба си.
— Но, господин Луис!
— Това е привилегията на възрастните. — Господин Луис затвори кожената торбичка. — Сватбата и рожденият ти ден трябва да бъдат вписани в документ, който ще поставим при съкровищата на съюза.
Алана докосна огърлицата от тежки камъни върху шията си. Странно! Не разбираше нищо. Не искаше обаче да прави сцени. Не и днес. Не на сватбения си ден.
Очевидно и Иън не желаеше, защото взе ръката й и подметна небрежно:
— Къде се съхраняват съкровищата на съюза?
— В една пещера край океана.
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— Ти си ги виждала?
— Аз съм господарката на Фионауей. Аз съм един от двамата пазители на съюза. Виждала съм ги, естествено.
— Кой е другият?
— Господарят на водните духове.
— А той как стига до пещерата? Човешки образ ли придобива?
— Никога не съм го виждала. Той може да доплува…
— Да доплува?
Алана не бе свикнала да я прекъсват, особено с такъв тон.
— Ако помълчиш малко, ще ти обясня.
Устните му едва се раздвижиха.
— Е, какво чакаш?
— Пещерата се намира под морското ниво.
— Под…
— Избрана е, за да е удобна и за водните духове, и за хората. Вътре е сухо и песъчливо, което пречи на едните. Но дори и при отлив входът остава под морското равнище. Тогава аз плувам дотам и с малко късмет излизам, преди водата да придойде.
— А ако нямаш късмет?
Направи гримаса.
— Случи ми се само веднъж. Позабавих се и се наложи да остана. Вътре е тъмно. — Спомни си тази своя ранна грешка и потрепери. — И студено.
— Останала си в подводната пещера? Плувала си сама…
Сграбчи я за раменете.
— Един-единствен път. Бях млада и неразумна. Оттогава не ми се е случвало.
— Значи продължаваш да плуваш в… — Погледна към водата и се изчерви — …този океан? — Произнесе думата океан като ругатня. — За да отидеш да видиш някакъв стар папирус?
— Не. — Опита да го успокои. — Там са съкровищата на съюза. От незапомнени времена. Не се притеснявам за тях. Но веднъж в годината увивам важните документи от селото в намаслени кожи и ги отнасям в пещерата. Скоро, преди първата зимна буря, ще отплувам.
— Защо?
Настойчиво поставеният му въпрос бе на път да изчерпи търпението й. И все пак тя се опита да овладее раздразнението си.
— Защото открай време ги държим там. Заради мародерите.
— Какви мародери?
— Викингите.
Господин Луис ги наблюдаваше с грейнали очи и тихо промълви:
— Викингите са изгаряли неведнъж черквата.
— Било е отдавна — отбеляза Иън. — Няма да ходиш повече там. — Алана се опита да възрази, но той постави ръка върху устата и. — Може да ти се схване крайник. Може да те хвърли вълна.
Отблъсна ръката му.
— Никога не…
— Недей да спориш. Като си помисля… — Пое си дълбоко въздух — точно така беше направил, когато й разказваше как едва не се бе удавил. — Вече не мога да плувам — промълви накрая той. — Няма да има кой да те спаси.
— Не ми трябва някой да ме спасява. — Постави ръка на сърцето му и усети как лудо бие. Наистина се тревожеше. Но трябваше да я разбере. — Иън, аз съм добра плувкиня. Спускам се с началото на отлива и се връщам възможно най-бързо. Излишно е да се притесняваш.
Не я слушаше; разбираше го по стиснатите му устни и зъби.
— Каза, че нашата женитба е традиционна — заяви той. Начело съм аз. Добре. Първото ми изискване е ти да стоиш на сушата.
Алана рязко се извърна, за да не го гледа. Нима я беше омагьосал? Та нали той имаше способността да командва бурите?
