Вещицата

Но ако е омагьосана, защо разсъждава така ясно? Защо изпитва съмнения и страх? Не, Иън няма да я промени. Може да го обича, и то дълбоко, но Фионауей винаги ще стои на първо място. Така трябва да бъде. Беше се заклела да бъде така.

Погледна го и заяви:

— Иън, камъните… Водните духове поставят камъните в пещерата.

— Разполагам с достатъчно пари. Печеля достатъчно пари, за да поддържам Фионауей. Печеленето на пари вероятно не е достатъчно изискано за аристократичната ти кръв, милейди…

Разгорещено го прекъсна:

— Добрите шотландци не презират парите, изкарани с честен труд!

— …но съм в състояние да направя всичко, което се изисква от мен. Не са ни нужни проклетите камъни.

Тя си помисли за Армстронг, тръгнал за Единбург да продаде камъните. Дали вече се връща? Дали Ели го следва?

— Но това е част от съюза. Важна тайна.

Дори Иън да се бе трогнал, не му пролича. Вместо това попита:

— Кой те научи да плуваш? Кой те научи как да намериш пещерата?

— Мама…

— И това ли е традиция за рода Маклауд? Един ден ние също ще имаме дъщеря, но тя няма да рискува живота си. — Тикна пръстена си под носа й, — Заради някакъв камък.

Гневно го свали. Алана нададе вик.

— Просто камък. Хубав камък. — Гняв и още нещо гореше в очите на Иън, докато подмяташе камъка в ръката си.

— Не струва колкото живота ти.

Отиде до ръба на скалата и го запокити в океана, който толкова мразеше.

* * *

Деца, родени от съюза на воден дух с човек, са хубави, привлекателни, със силни крайници и мускули; благословени са с магични таланти, сребро и скъпоценни камъни.

И въпреки това понякога мъката ги завладява изцяло. Те са същества, разкъсвани между земята и водата, между животните и хората. Не се вписват никъде. По петите като хрътка ги преследва страхът да не им с присмеят, да не ги отблъснат. Понякога им се струва че опиянение, а не любов задържа възлюблените им при тях.

Говори се, че те не успяват да открият спокойствие в собствените си сърца, обречени са на нещастия, а онези които най-силно ги обичат, не могат да направят нищо, освен да гледат.

Глава 23

Иън и Алана прекосиха прага на Фионауей. Той очакваше да изпита прилив на задоволство — сега владееше имението, имаше си красива булка с титла, която му вярваше. Постигна всички цели в живота си. Но… Алана не беше щастлива.

— Другите от семейството вечерят ли? — попита тя госпожа Армстронг, докато й подаваше шапката си.

— Току-що приключиха.

Не виждаше аурата около себе си, не виждаше аурата и около Алана. Иън знаеше обаче, че трябва да ги има — просто той бе изгубил способността си да ги вижда. Захвърляйки пръстена, се бе отрекъл от произхода си на воден дух.

Госпожа Армстронг пое кошницата от ръцете му.

— Беше ли хубав обядът, сър?

— Много.

Целият свят направо бе разфокусиран и се свеждаше до физически форми и обеми.

Но госпожа Армстронг изглежда не го забелязваше.

— Господин Феърчайлд и останалата част от компанията отидоха в големия салон.

— Значи всички са тук — отбеляза Алана. — Би било прекалено хубаво поне братовчедите ми да си бяха тръгнали.

Нервна ли беше? Досещаше се за състоянието й по лекото потреперване на пръстите. Опита се да се концентрира и да си възвърне способността да вижда, но усети единствено притеглянето на приливите и на вятъра.

Взе ръката й и я стисна многозначително.

— Ти си господарката, а аз съм твоят съпруг и никой не е в състояние да направи нищо, за да го промени.

Усмихна му се угрижено.

— Знам. Всичко свърши. Ние сме свързани, но не такава сватба очаквах. Исках приятелите и близките ми да са тук, да има голямо пиршество, а се чувствам така… странно.

Като алчен млад мъж, той бе мислил единствено как по-бързо да се ожени за нея, преди някой друг да му я отнеме. Не се запита какво би желала тя.

— Щом приключим с прибирането на реколтата, иде разпратим покани. Ще вдигнем голямо тържество. Ще ти набавим сватбена рокля от Лондон, а ти ще намериш камериер, който да ме обръсне. Ще изпечем цял вол и ще извадим от уискито.

Докато той описваше бъдещето, по устните й разцъфтя усмивка.

— Редно е да поканим и краля.

— Да, но напоследък не е добре, според онова, което чувам.

Тя се натъжи малко.

И макар да знаеше, че тя играе, продължаваше да изрежда всевъзможни бъдещи гости, за да я накара да се усмихне отново.

— А защо да не поканим и лейди Валери, и лорд и лейди Уитфилд с децата им. Три са… Все момчета и вечно готови да правят поразии… — Очите на Алана засияха и Иън се зачуди дали си мисли за децата, които те ще имат. — Ще поканим и другия ми братовчед. Щом споменем за водните духове, Хадън ще нагази в океана, за да ги търси. Той е толкова обаятелен — нищо чудно сами да дойдат.

— Бих искала да се запозная с приятелите ти.

Иън се изненада. Никога не бе считал лейди Валери за приятелка. По едно време тя по-скоро му беше опонент. Но я харесваше; вечните й кроежи го възхищаваха.

Откакто се запознаха, наричаше лейди Уитфилд „братовчедката Мери“, а много преди това се обръщаше към лорд Уитфилд със „Себастиан“. Но чак приятели? Себастиан го беше взел в бизнеса единствено по настояване на Мери. Оттогава бяха зачестили поканите за тихи семейни обеди и вечери, запознанства с подходящи мъже и знатни дами… Всъщност Себастиан и Мери май можеха да бъдат наречени негови приятели.

И Хадън. Нищо че веднъж Хадън го преби от бой, той определено му беше приятел.

Като че ли не беше чак толкова отритнат от обществото… И именно Алана му посочи този факт.

— Аз също бих искал да се запознаеш с приятелите ми. Но първо трябва да се изправим пред баща ми.

Влязоха заедно в големия салон. Завариха Лезли, Едуин, Брайс и Уайлда, скупчени край огъня. Дамон лежеше пред камината. Независимо обаче от чашите с вино, които всички държаха, единствено кучето изглеждаше доволно.

Бузите на Лезли розовееха, а очите му гледаха бдително. Подпираше се на облегалките на стола, но като че ли просто се бе изтегнал в него. Не изглеждаше зле за човек, който само преди две седмици е бил на смъртно легло.