всякакъв контрол, ставаха все по-бързи. Той я пронизваше. Стараеше се да следва темпото й и същевременно да свърши.
— Сега… — успя да промълви през стиснати зъби тя и се отпусна върху него; всичките й мускули потреперваха.
Иън изпъна крака, повдигна бедра, навлезе по-дълбоко в нея и изтръгна реакцията, съпроводена от пронизителен вик, който стигна до небесата. Сграбчи раменете му и ги стисна, отметна глава назад — цялото й тяло го зовеше. Изля семето си в нея, минавайки през върховните мъчения на задържането, за да увеличи удоволствието.
Задъхана, се отпусна върху гърдите му, Иън прихвана с една ръка раменете й, а с другата — нежните извивки на таза й. Беше негова! Животът беше прекрасен!
Тогава Алана се размърда и промърмори:
— Кажи ми най-ранния си спомен.
Наистина бе научила всички познати на жените номера. Укроти звяра със секс, а после питай за всичко, докато все още е омаломощен. Изсумтя и отметна поизсъхналите й кичури коса от лицето си.
— Защо?
— Искам да знам! — Леко го погали по ръката.
Споменът за собствената й смелост сега я правеше плаха и това го разнежваше, макар само до преди секунди да бе проявявал нетърпение. Щеше да отговори на въпросите й. Бяха минали толкова години…
— Плувахме в черния океан.
— Черен?
За миг видя сцената през погледа на детето, което беше тогава.
— Било е нощ, предполагам. Бях малък — три-четиригодишен… Знам само, че беше тъмно. Държах се за гърба на мама. Тя се смееше. Същото правех и аз.
Пот изби по челото и по дланите му.
Алана се понадигна леко, със загрижено свъсени вежди.
— Една огромна вълна ме повали…
Иън се извърна, уж че оглежда някакъв изключително интересен облак.
Сърцето му биеше тежко, изпитваше силна потребност да си поеме въздух, преди да заговори отново.
— Потънах надолу в тъмнината. Не можех да дишам. Тъй като плувах, откакто се помнех, знаех, че ще се вдигна отново на повърхността.
Наложи му се да спре. Въздухът не му достигаше, с усилие си поемаше дъх.
Глупаво беше да се вживява в нещо, случило се толкова отдавна. Не искаше да бъбри повече за това и трябваше да й го каже, но… смогваше единствено да се съсредоточи върху дишането си.
Алана се изплъзна от него, но той не помръдна. Не бе в състояние да го направи!
Леко го погали с пръсти.
— Но този път не изплува?
— Не…
От допира й част от напрежението в гърдите му изчезна.
— Океанът бушуваше. Изплувах на няколко пъти, но въздухът все не ми достигаше.
— И майка ти те откри? И те спаси?
— Не….
Какво искаш да кажеш?
— Бурята вилнееше, а тя навярно бе позагубила силите си. — Усмихна се плахо, за да си внуши, че споменът не му въздейства. — По-късно ми обясни, че конструкцията на човешките крайници не е достатъчно пригодна за плуване.
— Но има и по-съвършено устроени за това тела…
— Водите бяха прекалено бурни и за нея. Някой друг ме спаси. — Защо се реши да й разкаже това? Та тя все още не си даваше напълно сметка за неговата чудовищност. Но сега вече щеше да откаже да се омъжи за него. — Представа нямам кой. И без това бях полумъртъв. То ме избута на брега…
— То?
Иън се ненавиждаше, че един спомен го размеква толкова и затова, по-рязко отколкото би искал, отвърна:
— Не е било човек, предполагам. Ти как мислиш?
Тя само поклати глава.
— Не виждах нищо. Само кашлях и плюех вода. После мама се озова до мен. Стискаше ме така силно, сякаш никога нямаше да ме пусне. Моят спасител й се караше. По-скоро й крещеше.
Неволно потрепери. Съвсем съзнателно Алана обви врата му с ръце.
Облаците образуваха дракони и котенца..
— Оттогава никога не съм плувал в океана.
Отърквайки буза в гърдите му, Алана пророни:
— Горкото малко момче. — Обсипа брадата му с целувки. — Но несъмнено е имало и прекрасни моменти, нали?
— Когато бях много, много малък, тя ми пееше. — Облаците очертаха образа на майка му и той се хвана, че й се усмихва. — Но после… сякаш започна прекалено бързо да се състарява. Изсъхваше. Гледаше към океана с копнеж. Гледаше и към мен с копнеж. Именно затова не очаквах, че ще ме изостави.
Вдигна ръка и погали Алана по косите.
— Майка ти е останала толкова дълго с теб, колкото й е било възможно.
Нямаше представа за какво му говори Алана. Не разбираше защо тя сякаш оправдаваше майка му. Прегърна я по-силно.
— Обясни ми.
— Нима не знаеш? Законите, по които живеем тук, във Фионауей, не са й позволявали да остане по- дълго на земята. Трябвало е да ти го каже.
— Може и да го е сторила.
Не я беше слушал. Тя беше негова майка и той смяташе, че вечно ще бъде наоколо; че няма да го изостави, независимо какво й струва това.
— Върнала се е в морето — продължи меко Алана. — Не е изключено още да е там. Някой ден ще отидем да поплуваме и има вероятност да…
— Не!
Огромната черна вълна отново се надигна в съзнанието му и той си припомни как се дави и как гълта морска вода — горчива, солена, изгаряща.
Независимо от обяснението на Алана, продължаваше да се чувства огорчен от жената, проявила достатъчно неблагоразумие да легне с Лезли, да създаде син, а после да изостави детето, без дори да погледне назад.
Алана мълчеше. Усети, че потреперва, но постепенно възвърна самоконтрола си.
— Баща ти е глупак. Захвърлил е всичко, с което е бил дарен: образование, чар, привлекателност. От страх е изоставил булката си — воден дух, а от завист се е отчуждил от безценния си син.
— Не те разбирам.
— Ти си специален, а той не е. Цял живот си го е повтарял, а после се появява синът и се превръща в мъж, комуто всички се възхищават и когото уважават.
Никога не бе мислил за баща си и връзката им по този начин. Винаги бе гледал на себе си като на момчето, изоставено от майка си и отблъснато от баща си. Алана подреди всичко като вълшебница… или вещица.
— Господин Феърчайлд никога не е разполагал с истинска власт. — Изражението й бе сериозно. — А ти, Иън, си могъщ!
Иън се загледа в жената под себе си. Вятърът подмяташе един непокорен кичур върху челото й. Посрещна погледа му без уплаха.
Други трепваха от неговата сила, а тя сякаш я поглъщаше. Несъзнателно наведе глава и устните му докоснаха нейните. Поколеба се, но Алана не направи опит да се отскубне и той притисна устните й по-
