— Необходимото — отвърна Едуин.
— За Бога, Едуин!
По лицето на Брайс никога не себе изписвало подобно отвращение.
— Тя е господарката на Фионауей. Знаеш какъв е законът — говореше Едуин с непроявявана досега сериозност.
— Не е закон. — Брайс нервно опипваше вратовръзката си. — По-скоро… традиция.
Алана се намеси:
— То е част от съюза. Свещеният съюз.
Иън наблюдаваше тримата братовчеди — тонът им никак не му допадаше.
— Алана, защо говориш така? — настоя Брайс. — Ти само ще загубиш.
— Аз съм господарката на Фионауей. — Доби мрачно изражение. — Мой дълг е да прилагам строго правилата на съюза.
— Това е архаична спогодба със същества, които не съществуват — сряза я Брайс. — Нали не настояваш да й се подчиним и да те изхвърлим от дома ти?
— Какво? — Иън се впусна напред. — Какви ги дрънкаш?
Най-после Лезли се обади:
— Договорът. Договорът, сключен между Маклаудови и водните духове. Според него има само едно условие към мъжа, който ще се жени за господарката на Фионауей. Знаеш ли какво е то, Иън?
Вече знаеше. Виждаше отчаянието на Алана и прекрасното настроение на Лезли.
— Изискването е да е законороден.
Лезли отметна глава и избухна в смях. Гърлен, сърдечен, жизнерадостен смях, който изпълни стаята и се разнесе по коридорите.
Иън бе готов да се обзаложи, че всеки, чул това веселие, се е свил от страх. Сякаш самият дявол изливаше жлъчта си върху нищо неподозиращия свят.
— Прав е. — Едуин пристъпяше от крак на крак като дете, което се нуждае от нощното си гърне. — Иън трябва да си върви.
— И защо е толкова важно младоженецът да е законороден? — настоя младият Феърчайлд.
— Фионауей се предава от майка на дъщеря, но понеже и според английските, и според шотландските закони земите се падат на най-големия син, съществувало опасението, че безскрупулни типове ще се опитат да откраднат имението с всякакви средства. — Алана се опита да овладее разтреперания си глас. — Затова съпругът на дамата трябва да бъде безупречен във всяко отношение.
— Всъщност ти си виновна, Алана. Редно е било да попиташ — обади се Едуин.
— Знам, но не ми мина през ума, защото… — тя се загледа в Лезли — …има нещо странно. Мислех, че…
Едуин я прекъсна:
— Ще уредим отменяне…
Алана тръсна рязко глава — изглеждаше не по-малко отвратена, отколкото когато Иън призна, че е незаконороден.
— Отменяне ли?
— Та тя е прекарала нощта с него, глупако! — Брайс свирепо изгледа брат си; после се обърна с надежда към Алана. — Освен ако можеш да се закълнеш, че снощи не се е случило нищо.
— Ако ти е възможно, опитай се да не дрънкаш небивалици, Брайс — прекъсна го Алана и огледа стаята.
Също и Иън.
Искаше Фионауей преди всичко. Иън го разбираше. По дяволите! Естествено, че разбираше. Той току-що изгуби имението и своето място в света. Беше държал мечтите в ръцете си. Сега те се изплъзваха между пръстите му като пясък и той отново щеше да се превърне в отшелник.
Но отнетото от него в никакъв случай не бе съизмеримо с нейната загуба.
Затова изрече:
— Нищо не е имало помежду ни снощи.
Едуин се присмя.
— Да не би да очакваш да ти повярваме?
Иън не му обърна внимание. Гледаше вторачено Алана, с разпилените по раменете й коси, и се чудеше на себе си. Току-що каза истината за снощи и постави мъжките си способности под съмнение пред всички присъстващи. Отказа се от Фионауей по най-благороден начин. Защо тогава се чувстваше така измъчен? Заради нея. Заради Алана.
Тя бе жена като толкова други. Вече дори не притежаваше онова, което той желаеше. Защо да не се откаже от нея без никакви угризения?
Погледът й обаче не се откъсваше от него. Бавна, чувствена усмивка разцъфна върху устните й.
И Иън бе обзет от угризения. От много, много угризения.
Изведнъж Лезли отново се разсмя гръмко и силно. Иън настръхна.
— Наврял си се под полите й преди сватбата, знаех си! Поне в нещо си се метнал на мен.
Усмивката на Алана изчезна. Тя се обърна с лице към масата и решително заяви:
— Дадох обетите си по собствена свободна воля. Пред лицето на закона няма значение дали сме консумирали брака. Аз винаги спазвам обещанията си. Винаги! Иън е мой съпруг. Единственото разрешение е да напусна Фионауей.
— Ужасно! — Уайлда така рязко отмести стола, че той падна. — Наистина ужасно! Ти… — посочи към Брайс — …си толкова лош, колкото и останалите. Иън и Алана са
Изхлипвайки, тя побягна от стаята, като остави Брайс вкопчен в стола, като че ли без неговата опора ще се строполи на пода. Едуин се измъкна, за да се дистанцира.
Алана въздъхна — лицето й бе като платно. Сякаш останала без сили, тихо подкани Иън:
— Ела. Трябва да напуснем Фионауей.
Глава 26
Стоеше пред колибата на вещицата и се взираше във Фионауей. Обзет от болка и омраза, едва дишаше. Омразата му клокочеше и ставаше все по-зловеща. Скоро щеше да изригне така, че целият свят да узнае за ненавистта на Иън Маклауд. Ненавист към баща му и към двамата вечно изплъзващи се братовчеди.
Лишиха го от всичко: от гордост, от земи, от мечти.
Загледа се в тъмнината на колибата. Алана.
Тя го бе сънувала и това го бе изпълнило с наслада. Беше се радвал да обсебва съзнанието й, да я измъчва с видения за горещи сладки нощи. Обожаваше да я наблюдава на следващия ден — изтерзана от раздразнение и зачервена при спомена за своите копнежи.
Сега друг спомен не му даваше покой. От години бленуваше за свое кътче, за място, на което да принадлежи, където никой не го смята за измамник и не го отхвърля, защото е незаконороден.
Имаше и още по-голяма мечта. Толкова невероятна, че никога не се опита да я осъществи. Мечта за жена, която да му е предана, да споделя неговите желания, да приеме с радост любовта му и с готовност да му роди деца.
Жената от тези мечти се бе въплътила в образа на Алана.
Алана. Неговото „незаконно“ появяване на този свят я сломи, отне й правата, стъпка я в калта, а той мечтаеше да я извиси до звездите.
Всичко, всичко, до което се докосваше, рухваше. Но, подобно на древните богове, щеше да овъзмезди всичко още сега.
Този път нямаше нужда от концентриране. Дори липсата на пръстена нямаше да му попречи. Успя да призове бурята. Вятърът рошеше косите му. Тъмни облаци се скупчваха над Фионауей — в началото сиво- зеленикави, после съвсем черни. Закриха слънцето, пресякоха пътя на надеждата.
Сега трябваше да създаде ужаса на очакването.
