Лейди Мерсер се отпусна в креслото си, скръсти ръце и се ухили доволно. Явно се наслаждаваше на представлението и нямаше никакво намерение да помогне на Кларис.
Приглушеният смях се усили, когато Кларис поклати глава.
— Лорд Хепбърн никога не би се съгласил да седи мирно, докато аз го мацам с крем — заяви тя и рискува бърз страничен поглед към него.
Лордът се усмихна едва забележимо, вдигна къдриците от челото си и й показа парещия червен белег над веждите.
— Можете ли да го направите невидим?
Помещението изведнъж утихна.
Какво правеше той? И защо? Защо се преструваше на сериозно заинтересован от глупавото предложение на онази разглезена хлапачка?
— За съжаление не мога да го отстраня. Но мога да го скрия.
— Отлично. — Хепбърн се настани на стола, приготвен от Кларис за мис Ерембург. — Тогава се оставям в ръцете ви. Скрийте белега и ви обещавам, че всички роднини и познати ще купуват кремове и мехлеми само от вас.
Кларис видя как жените закимаха възхитено. Съзнаваше, че той казва истината. Съгласието на граф Хепбърн да седне пред нея и доброволно да се подложи на разкрасяване беше най-прекрасното представление, което можеше да си пожелае.
Но… но. За да го разкраси, трябваше да го докосва. Да се допре до лицето му, да плъзга пръсти по кожата му, да го гледа отблизо и пак да го докосва…
Тя не искаше това. Не можеше да го погледне, без да загуби вътрешното си равновесие, камо ли да го докосва, както би… както би милвала любим мъж.
Въпреки това, когато видя изпълнените с очакване усмивки по лицата на присъстващите дами, тя осъзна, че бе попаднала в капан. Дамите искаха да видят как ще се справи. Повечето явно очакваха да се провали.
Значи трябваше да успее. Заповяда си да се усмихне, както правеше винаги пред публика, и отговори:
— Тогава, естествено, ще ви разкрася.
Първо трябваше да вдигне косата от челото му. Задачата не беше трудна, но когато пръстите й се заровиха в гъстата грива, тя изпита невероятно удоволствие. Косата му наистина бе копринена, както беше предполагала.
Мълчанието в зимната градина надвисна над нея като воденичен камък. Чувстваше се неспособна да измъкне пръсти от великолепната тъмна коса. Тя беше топла, жива… и опърничава. Няколко пъти опита да я приглади назад, но не успя. Накрая въздъхна раздразнено и посегна към жълтата панделка, приготвена на масата.
Мис Симлен прекъсна мълчанието.
— Някога изпробвали ли сте изкуството си върху мъж?
— Да, но нямам право да ви кажа върху кого. — Кларис застана зад Хепбърн, обхвана косата му с две ръце, опъна я назад и я върза с панделката. После се усмихна на възрастните жени.
— И мъжете са суетни като жените — обясни тя съзаклятнически. — Но не им е приятно това да се разчува.
Дамите местеха погледи от нея към Хепбърн и обратно, не смеейки да дадат израз на съгласието си.
Тогава Хепбърн избухна в смях и всички го последваха.
Кларис отстъпи назад и го погледна. Би трябвало да изглежда глупаво, както седеше с жълта панделка в косата пред тридесетина жени.
Само че той изобщо не изглеждаше смешен. Точно обратното, с прибрана назад коса беше още по- архаичен и очевидно възхищаваше жените.
Нима не усещаха колко е привлекателен? Колко е опасен! Твърде малко мъже биха се поставили в такова положение, без да застрашат мъжествеността си. Но той не се плашеше. Вместо това трудно сдържаното му мъжествено излъчване впечатляваше жените в зимната градина по начин, който уплаши Кларис. А тя не се плашеше лесно.
Обърна се бързо към масата, отвори едно бурканче и размаза малко мехлем на пръстите си. Пое дълбоко въздух, застана отново пред Хепбърн и размаза бледия мехлем по бузите, брадичката, носа и челото му.
— Това е моят таен кралски крем за лице — обясни тя, обърната към публиката. — Слага се съвсем малко количество. То с достатъчно да освежи по чудодеен начин вашия тен. Вероятно всички сте забелязали червената резка тук — тя посочи брадичката му, — където камериерът на лорд Хепбърн е наранил кожата при бръсненето. — Намаза мястото малко по-обилно с крем и обясни: — Лечебните съставки ще облекчат паренето и ще излекуват раничката. Джентълмените, които се бръснат всеки ден, имат нужда от моя мехлем дори повече от дамите. — Тя се намръщи нарочно. — Но не се надявайте да убедите мъжа, че трябва да се грижи за лицето си! Всеки мъж, освен може би Бо Брумел, ще реагира с презрение. — Тя внимаваше всички в помещението да виждат движенията й, докато с внимателни кръгови движения размазваше крема по лицето на Хепбърн.
Той изтърпя процедурата, без да покаже нетърпение. Незнайно защо, Кларис си спомни детството, когато в палата бе пристигнал пътуващ цирк. Тя плака и умолява баща си и баба си, докато й разрешиха да помилва лъва. Животното мъркаше като котка и се изтягаше доволно, докато малките й длани опипваха железните му мускули. Тя се възхити от дългите нокти, а когато лъвът обърна глава и я погледна втренчено, откри в очите му дързост, която нито една решетка не бе в състояние да спре.
Точно тогава баба й я издърпа енергично от клетката, но споменът се запечата завинаги в паметта й.
Хепбърн беше като онзи лъв. Завладяващ, опасен и див, но нещо у него трогваше душата й.
Горещината на кожата му пареше пръстите й и тя видя в очите му тъмно було, което скриваше мислите му. Скриваше душата му.
— Готово! — изрече принудено тя, когато най-сетне успя да откъсне поглед от неговия. — Това е първата крачка и за повечето мъже тя е достатъчна. Но тъй като лорд Хепбърн ме помоли да прикрия белега му, този безкрайно малък белег, който само увеличава аурата му на войник и герой…
Дамите замърмориха в знак на съгласие и заръкопляскаха.
— …ще нанеса върху белега малко от тайната кралска оцветяваща емулсия. — Кларис взе от масата малко бурканче. — Как се чувствате, лорд Хепбърн? — попита тя, без да го погледне.
— Чувствам се наистина освежен. Освен това харесвам миризмата.
В гласа му звучеше подигравка. Той играеше театър пред публиката и й помагаше да продаде продуктите си, както бе обещал.
Мис Лариса Тръмбл се надигна грациозно.
— Позволявате ли да помириша крема?
— Разбира се. — Кларис й поднесе бурканчето, но младата дама мина покрай нея, сякаш беше въздух, пристъпи към Хепбърн и се наведе над лицето му, за да осигури безпрепятствен достъп на погледа му в дълбокото си деколте. Пое дълбоко въздух и въздъхна доволно:
— Хммм — Въздишката прозвуча като стон.
Другите момичета я наблюдаваха, изпълнени със завист. Майката на Лариса се усмихваше тайнствено, очевидно горда с дъщеря си, която бе поставила началото. Две други майки събраха глави и засъскаха като разярени стършели, но всички в помещението бяха наясно, че Лариса имаше твърдо намерение да хване най-добрата партия на сезона — лорд Хепбърн.
Нахално зверче!
Кларис се усмихна и побърза да се поправи. Малка глупачка! Огледа крадешком помещението и видя влажни погледи, изпълнени с обожание. Отново чу възхитени въздишки. Повечето млади момичета бяха тръгнали на лов. Искаха Хепбърн. Проклети малки глупачки!
— Е, мис Тръмбл, съгласна ли сте? — Кларис остави бурканчето на масата с доста силен трясък. — Освежаващ ли е ароматът?
