интерес да хвали доблестта на противниците. Ето какво казва за страшната атака на републиканците Винченцо Дуранте, адютант на де Чезаре, в книгата си за военната кампания на този корсикански авантюрист:
„Смелият командир на този отряд от отчаяни храбреци вървеше напред, страшен и яростен, и бясно тъпчеше земята като бик, който всява ужас с оглушителния си рев.“
Но за нещастие, достойнствата на Скипани имаха и обратната си страна. Вместо да изпрати по фланговете разузнавачи, които щяха да открият залегналите в засада стрелци на де Чезаре, той пренебрегна всякакви предпазни мерки. Форсира проходите към Tope дел Греко и Фаворите и навлезе в дългата улица, без да обръща внимание на затворените врати и прозорци на всички къщи.
Малко селище Портичи всъщност се състои от една улица. Ако човек идва откъм Фаворите, тази улица така рязко завива наляво след сто крачки, че пътникът се чувства като попаднал в задънена улица, тъй като пред себе си вижда само църквата и тесен проход между стената й и домовете от дясната страна. Едва когато стигне до самата църква, той забелязва завоя наляво. Именно тук де Чезаре очакваше Скипани. Две оръдия преграждаха улицата, по която трябваше да се приближат републиканците, левият ред къщи беше съединен с църквата чрез мощна барикада осеяна с бойници, която дори без защитници представляваше почти непреодолима преграда. Де Чезаре с двеста свои хора се затвори в църквата, артилеристите, подкрепяни от триста войника, защищаваха пресечката, сто човека се намираха на барикадата, най-после, почти хиляда санфедисти бяха заели къщите от двете страни на улицата. Когато Скипани, прегазвайки всичко по пътя си, се оказа на сто крачки от засадата, двете оръдия изстреляха картечен залп, и при този сигнал всичко се раздвижи. Вратите на църквата се отвориха, за да се види осветената вътрешност и свещениците, застанали пред олтара, след което, подобно на кратер на вулкан, отвътре изригна смъртоносен огън. В същия миг пламнаха прозорците на всички домове и републиканската армия, атакувана фронтално, по фланговете и в тил, се оказа в огнен капан.
Единственият изход беше да овладеят пресечката, защищавана от двете оръдия. Три пъти Скипани атакуваше, три пъти хората стигнаха до самите гърла на оръдията и всеки път огнените чудовища почти в упор разстрелваха патриотите, като покосяваха цели редици от тях. На третия път генералът отдели петстотин човека от останалите седем-осемстотин, накара ги да заобиколят по брега на морето и да нападнат батарея в тил, докато той я атакуваше фронтално. Но вместо да повери тази задача на най- храбрите и предани бойци, Скипани с обичайната си непредвидливост изпрати първите попаднали му хора. В представите на този необикновен патриот всички хора имаха едно сърце, такова, каквото бе и неговото собствено. Изпратените изпълниха възложената им маневра, но вместо да атакуват санфедистите, се присъединиха към тях с викове „Да живее кралят!“
Тези викове Скипани помисли за условния знак. Той тръгна на пристъп за четвърти път, но беше посрещнат с още по-силен огън, защото сега по него стреляха и петстотинте изменници. Малкият отряд патриоти, от който едва ли бе оцеляла и една десета част; обсипан от всички страни със снаряди и куршуми, потрепери и се разпиля като дим.
Скипани едва успя да събере стотина републиканци; изгубил всякаква надежда да се промъкне, той се обърна обратно към врага и нападна като ранен глиган, който се нахвърля върху ловеца. Дали от уплаха, или от уважение към доблестта му, преграждащата отстъплението му маса санфедисти се отдръпна пред него. Но той се придвижваше под двоен огън. След като остави убити половината от хората си, преследван по петите от санфедистите, Скипани, съпроводен от тридесет-четиридесет патриоти, едва се добра до Кастеламаре. Той беше ранен в ръката и бедрото. В Кастеламаре тръгна по тясната уличка. Вратата на една от къщите беше отворена и генералът влезе. За щастие, тук живееше патриот, който го позна, скри го, превърза раните му и го преоблече в цивилни дрехи.
Още същия ден, като не желаеше да излага на опасност великодушния гражданин, Скипани се прости с него и когато мракът се спусна, се насочи към планината. Той обикаля няколко дни из нея, но беше разпознат и арестуван.
Заедно с други патриоти, Спано и Батистеса го изпратиха на Прочида. Читателят помни, че там правосъдие раздаваше Спечале, същият, който беше направил на Тръбридж впечатление на най-гнусно животно.
Сега ще се простим със Скипани, — нали скоро ще трябва да се простим с толкова други герои! — и ще се запознаем със Спечале чрез едно от свирепите му деяния, които по-добре обрисуват човека от най- подробното описание.
Спано беше офицер, издигнал се още при монархията. Републиката го беше направила генерал и го беше изпратила срещу де Чезаре. Той беше заловен от отряд санфедисти и взет в плен.
Батистеса заемаше по-скромно положение; той беше баща на три деца и се славеше като един от най- достойните граждани на Неапол. Когато Руфо се приближи до града, Батистеса без всякакъв шум и самохвалство взе пушката и застана в редиците на патриотите. Той се сражаваше със спокойното мъжество, свойствено на истински храбрите хора. В целия свят нямаше кой да го упрекне: той беше откликнал на призива на Отечеството. Наистина, има времена, когато за тази постъпка човек бива осъждан на смърт. И то каква смърт!
Не се учудвайте, че пишещият тези редове излизайки от пределите на романа и задълбочавайки се в истинската история, се възмущава и проклина. Никога, дори в най-трескавите си болезнени сънища, той не би могъл да измисли това, което прочете в описанието на роялистките кланета през 1799 година.
Спечале осъди тримата пленника на смърт. Смърт чрез обесване, унизителна в очите на хората и именно затова, особено ужасна. Но едно обстоятелство десетократно увеличи ужаса от смъртта на Батистеса. Телата на трите жертви останаха на бесилките двадесет и четири часа, а след това бяха изложени в Истия в църквата Спирито Санто. Но когато сложиха тялото на Батистеса на траурния подиум, той внезапно въздъхна и свещеникът с изумление и уплаха забеляза, че е още жив! Гърдите на нещастника се повдигаха и спускаха, хъркащото, но непрекъснато дишане показваше, че животът още тлее в него. Постепенно той започна да се съвзема и най-после дойде на себе си.
Всички присъствуващи решиха, че този човек, претърпял веднъж екзекуцията, беше приключил сметките си със смъртта, държала го в прегръдките си цяло денонощие. Но никой, дори свещеникът, чийто дълг, може би, е да проявява мъжество, не се решаваше да предприеме нищо без заповед от Спечале. Затова изпратиха запитване до Прочида.
Представете си вълнението и тревогата на нещастника, който беше излязъл от гроба, видял отново слънцето, небето и обкръжаващият го свят. Той отново беше открил живота, дишаше, спомняше си за децата си и мислеше, че всичко е било може би, само сън като този от който се е опасявал Хамлет. Той беше възкръсналият Лазар, който прегърнал Марта, благодарил на Магдалена, прославил Исус Христос, и изведнъж надгробният камък отново се стоварил на главата му. Ето какво почувствува, или поне трябваше да почувствува нещастният Батистеса, като видя, че пратеникът се завръща, съпроводен от палача.
Палачът беше получил заповед да изведе Батистеса от църквата, която заради отмъстителността на краля бяха лишили от правото да представлява убежище, и да го убие с нож на стълбите, за да не може повече да възкръсне. Съдията не само се беше разпоредил за тази екзекуция. Той я беше измислил: екзекуция по негова прищявка, каквато законът не предвиждаше!
Заповедта беше изпълнена дословно.
Затова нека не говорят, че дланта на мъртвите не е толкова могъща като ръката на живите, когато удари часът да рухнат троновете на самодържците, изпратили на небето подобни мъченици!
Но да се върнем в Неапол.
Бъркотията в града беше толкова голяма, че никой от бегълците, оцелели при клането при форта Кармине не се досети да уведоми Директорията, че фортът е в ръцете на санфедистите. Комендантът на Новия замък не знаеше за нощните събития и, както беше уговорено, в седем часа сутринта даде трите оръдейни изстрела, предназначени да послужат за сигнал на Скипани. Вече видяхме колко плачевно завърши акцията на последния.
Едва бяха се разсеяли облаците дим над оръдията, когато комендантите на всички крепости и другите висши офицери получиха известието, че фортът Кармине е в ръцете на врага, и че оръдията му сега са обърнати не към моста Магдалена, а към улицата Нуова и площада на Стария пазар, — с други думи, че тези оръдия вече застрашават града вместо да го защищават.
Все пак решиха, щом Скипани с малката си армия се покаже откъм Портичи да атакуват от всички страни
