лагера на кардинал Руфо. Сигналът за излизането на патриотите от манастира Сан Мартино и фортовете трябваше да бъде даден от Новия замък. Така, че всички висши офицери, а сред тях и Салвато, стояха с далекогледи в ръце и не сваляха очи от Портичи. Те видяха, как от Гранатело се издигна прашен облак с огнени езици по средата, — това беше Скипани, който настъпваше към Фаворите и Портичи. Виждаше се как патриотите тръгваха по описаната от нас тясна уличка. После загърмяха оръдията и над къщите се издигнаха облаци дим.
Цели два часа оръдейните изстрели следваха един след друг с интервали, необходими, за да ги презаредят, и димната завеса все повече се сгъстяваше. После грохотът затихна и димът постепенно се разсея. По откритите за окото части на пътя започна да се забелязва движение, обратно на това, което наблюдаваха преди три часа. Скипани с остатъците от отряда си бягаше към Кастеламаре. Всичко беше свършено.
Но Микеле и Салвато упорито следяха някаква черна точка в морето, която постепенно се приближаваше към града, показваха си я един на друг, и тихо си шепнеха. Когато тази точка беше на половин миля от тях, им се стори, че от водата се показва човешка ръка и им прави някакъв знак. Двамата отдавна бяха познали, че това е главата на Палиукела, а сега едновременно се досетиха, че плувецът се нуждае от помощ.
Те бързо се спуснаха на брега, скочиха в първата лодка, хванаха по едно весло и с всички сили загребаха по посока на фара. След миг, на около тридесет фута от тях, над водата отново се показа главата на Палиукела.
Лицето му беше мъртвешки бледо, очите напираха да изскочат от орбитите, устата му беше отворена, но не се чуваше глас. Ясно беше, че плувецът е изчерпал сетните си сили и всеки момент ще потъне.
— Хванете второто весло, генерале, — извика Микеле, — сега ще го доведа!
И като хвърли връхната си дреха, ладзаронито се хвърли в морето. С един мощен замах той преодоля разстоянието, което го отделяше от давещия се, изскочи на десетина метра от него и извика:
— Дръж се!
Палиукела искаше да отвърне, но нагълта вода и потъна. Микеле веднага се гмурна и се забави под водата десет-два-десет секунди, най-после главата му се показа. Той направи усилие да изплува, но отново потъна, като едва успя да извика:
— Насам, генерале! Помощ!
С два замаха на веслата Салвато го настигна, но тъкмо протегна ръка, за да хвана Микеле за косите и ладзаронито, теглен от някаква невидима сила, отново започна да потъва. Салвато можеше само да чака. И той чакаше.
Но изведнъж водата пред носа на лодката закипя отново. Салвато надвеси почти цялото си тяло напред и този път успя да хване Микеле за яката. Като придърпа с колене лодката към себе си, Салвато държа главата на ладзаронито над водата докато дишането му не се възстанови. А заедно с дишането се върна и самообладанието му. Микеле се хвана за борда и едва не обърна лодката, но Салвато бързо премина на другата страна и успя да я уравновеси.
— Той ме държи, — едва произнесе Микеле, — държи ме…
— Постарай се да го вкараш в лодката, — отвърна Салвато.
— Помогнете ми, генерале, дайте ръка. Но внимавайте, дръжте се за срещуположния борд!
Без да става от лявата скамейка, Салвато протегна ръка надясно. Микеле здраво се вкопчи в нея. И тогава с цялата си необикновена сила Салвато дръпна Микеле към себе си. Действително, Палиукела държеше краката му с двете си ръце и парализираше всяко негово движение.
— Хиляда дяволи! — възкликна Микеле, след като успя да прехвърли борда на лодката. — Още малко и щях да опровергая пророчеството на старата Нано, и то благодарение на стария ми приятел Палиукела! Но, изглежда е вярно, че този, ко-муто е писано да умре на бесилката, не потъва във водата. И все пак, благодаря ви, генерале. Може да се каже, че ние с вас непрекъснато си играем на спасяване. Само че, този път вие поведохте в резултата, така че отново съм ви длъжник! Но, както и да е, да се заемем с този юнак.
Палиукела наистина имаше нужда от помощ. Той беше в безсъзнание и облян в кръв от двойната си рана: куршум беше пронизал реброто му, без да засегне костта.
Салвато реши, че най-доброто ще бъде да гребат към Новия замък и да предадат момъка в ръцете на опитен лекар. Когато привързваха лодката за крепостната стена, видяха, че един човек ги очакваше. Това беше доктор Чирило, получил през миналата нощ убежище в Новия замък. Той беше следил от брега всички перипетии на разигралата се драма и, като в театъра, се яви точно за развръзката.
Топлите одеяла, разтривката с ракия и камфор и изкуственото дишане скоро върнаха Палиукела в съзнание, и той разказа за чудовищното клане, от което се беше измъкнал по чудо.
Той току-що беше приключил разказа си и убеждаваше патриотите, че им остава да се защищават до последна капка кръв зад стените на фортовете, а докторът едва беше превързал раната на бедрото му, когато дотича запотен вестовой и съобщи, че Басети, атакуван в Каподикино от отрядите на Фра Дяволо и Мамоне, е бил принуден да отстъпи в безпорядък, и, яростно преследван от враговете, се завърнал обратно в града. Носели се слухове, че ладзароните-роялисти са преминали улица Студи и вече се намирали пред църквата Спирито Санто.
Салвато сграбчи пушката си, Микеле последва примера му и заедно с няколко патриоти те излязоха от Новия замък, а на площад Кастело присъединиха към отряда си още няколко човека. Микеле със своите ладзарони, чийто лагер беше на улица Медина, се спусна към улица Ломбарди, за да прегради улица Толедо малко преди Меркатело. Салвато тръгна към Сан Карло заобиколи църквата свети Фердинанд, като възнамеряваше да се присъедини към хората на Басети. Той изпрати заповед до патриотите в манастира Сан Мартино да слязат от хълма и да му помогнат с всичките си сили, а после бързо се насочи към улица Толедо, откъдето се чуваха неистови крясъци и цареше неописуема паника.
Известно време отрядът на Салвато се движеше срещу течението, като се врязваха в потока обезумели бегълци. Но при вида на красивия млад човек с развети от вятъра къдрици, който ги ободряваше и на понятния им диалект ги призоваваше към съпротива, републиканците се засрамиха от обхваналата ги паника, спряха и се обърнаха към врага.
Санфедистите преграждаха улица Студи на склона към църквата. В първите редици се виждаше Фра Дяволо в живописния си костюм и Гаетано Мамоне в куртка и панталони, каквито носят мелничарите, някога бели и обсипани с брашно, а днес червени и мокри от кръв. При вида на двамата страшни водачи на негодниците, ужасът на Тера ди Лаворо, патриотите се стъписаха, но за щастие, в този момент от улица Ломбарди изскочи отрядът на Микеле, а на улица Инфраската се дочу стрелба. Фра Дяволо и Мамоне помислиха, че са отишли твърде далеч от своите. Те, вероятно, бяха лошо осведомени за разположението на кардинала и не знаеха за разгрома на Скипани, тъй като заповядаха отстъпление. Оставиха само двеста- триста санфедисти в Бурбонския музей. От тази превъзходна позиция, която патриотите не се бяха досетили да заемат, те господствуваха над склона на улица Инфраската, над улица Студи, която продължаваше улица Толедо, и над площад Пиние, през който можеха да се свързват с кардинала.
Впрочем, като стигнаха до Имбрачата дела Санита, Фра Дяволо и Мамоне спряха, заеха къщите от двете страни на улицата Кала и разположиха батарея в горния край.
Салвато и Микеле не бяха достатъчно уверени в хората си, които бяха твърде уморени от двудневните сражения, за да атакуват толкова стабилна позиция. Те се спряха на площад Спирито Санто, барикадираха подстъпите към улицата Студи и малката уличка, която водеше към вратите на двореца, а на улица Света Мария Константинополска поставиха пост от сто човека. Салвато заповяда да завладеят едноименния манастир, който се намираше на съседното възвишение и господствуваше над зданието на музея. Но сред седемстотинте човека не се намериха и петдесет смелчаци, които биха се осмелили да извършат подобно кощунство, предразсъдъците в душите на патриотите бяха вкоренени здраво.
Настъпваше нощта. Републиканци и санфедисти бяха еднакво изморени. Двете страни не знаеха истинското положение на нещата, не знаеха какви изменения са настъпили след сраженията през деня в лагера на обсадените и обсаждащите. По мълчаливо съгласие, огънят престана, бойците легнаха на обагрените с кръв плочи, сред труповете на загиналите и без да изпускат пушките от ръце, разчитайки на бдителността на часовите, се опитаха в мимолетния сън, дарен на живите хора да изпробват вечния сън на смъртта.
