помогне във вашия труд. Тя ще се сражава заедно с вас и за вас и, умирайки за вашето благо, няма да поиска от вас нищо, освен дружба и единство!
Тази реч завърши под възторжените аплодисменти и радостни викове. В тълпата много хора плачеха. Това зрелище беше ново за страната, неаполитанците не бяха чували такива думи. За първи път пред тях беше провъзгласен великият закон за братството на народите, най-висшият обет на сърцето, последната дума на човешката цивилизация.
И така, този ден, 24 януари 1799 година, стана празник за неаполитанците, такъв, като четиринадесети юли за французите.
Републиканците се прегръщаха по улиците и в порив на благодарност обръщаха взор към небето. За първи път в Неапол хората се почувствуваха свободни телом и духом. Революцията от 1647 година беше революция на народа, груба и странна; революцията от 1799 година — на буржоазията и благородниците — с други думи, интелектуална и милосърдна. За Мазаниело революцията беше възстановяване правата на нация от народа, от начало победен, а после победител. За Шампионе революцията беше възстановяване на свободата на нацията, която поробеният народ изтръгна от своя покровител.
В това се състои огромната разлика между двете революции, и от първата до втората има огромна крачка напред.
И тогава завърши една трогателна история.
Ние вече говорихме за тримата първи мъченици на италианската свобода — Виталиани, Галиани и Емануеле Де Део.
На последния предлагали да го оставят жив, ако издаде съучастниците си, но той отказал. По възраст това били деца: тримата заедно едва събирали шестдесет и две години. Двамата от тях били обесени; третият Виталиани, — тъй като екзекуцията на първите двама предизвикала народни вълнения, — бил заклан с кинжал. Това сторил палачът, от страх, да не би по милостта на въстаналия народ жертвата да му се изплъзне; обесили го мъртъв, с кървяща, като при Христос, рана в хълбока. Веднага доброволно била съставена делегация от патриоти и около десет хиляди граждани се събрали в името на зараждащата се свобода да приветствуват семействата на тези благородни юноши, чиято кръв осветила мястото, където дошли да посадят дървото на свободата.
Вечерта по всички улици и площади на Неапол блеснали фойерверки и, сякаш желаел да се обедини със Сан Дженаро, съперничещият му по слава Везувий, изхвърлил в небето огнените си езици, които по-скоро означавали присъединяване му към общата радост, отколкото някоя заплаха. Този пламък, ням и без лава, стана нещо като огнено гнездо, политически Синай.
Микеле глупакът, във великолепния си мундир, на великолепния си кон, сред армията ладзарони, викайки: „Да живее свободата!“, както беше крещял предния ден „Да живее кралят!“, казваше на всички тези хора:
— Видяхте как днес сутринта Сан Дженаро стана якобинец. А тази вечер Везувий си сложи червен калпак!
XXIII
ШКВАЛЪТ
Читателят си спомня, че, задържан в Неаполитанско пристанище поради насрещните ветрове от 21 до 23 януари, Нелсън, като използува силния северозападен вятър, можа най-после да вдигне котвата към три след обед и същата вечер английския флот изчезна в здрача зад острова Капри.
Горд от предпочитанието, оказано му от кралицата, Нелсън направи всичко, за да й благодари за тази милост, и, когато царствените бегълци се явиха при него да молят за гостоприемство, през трите дни на борда на „Вангуард“ бяха взети всички мерки за настаняването на гостите с най-големи удобства.
Като остави за себе си своята каюта на носа, Нелсън заповяда да приготвят за краля, кралицата и младите принцове офицерската кают-компания зад горната батарея. Оръдията изчезнаха зад изящните драперии, а разстоянията между тях се превърнаха в отделни апартаменти, подредени с голямо внимание.
Министрите и придворните, които кралят беше благоволил да вземе със себе си в Палермо, бяха настанени в офицерските каюти между горната и долна палуби.
Карачиоло постъпи още по-добре: той предостави собствената си каюта на престолонаследника и принцеса Клементина, а офицерските каюти остави на свитата.
Внезапно промяна на вятъра, благодарение на която Нелсън можа да вдигне котвата, стана, както вече казахме, между три и четири след обед. Сега вятърът духаше от юг на запад — северозапад.
Щом Нелсън забеляза тази промяна, той веднага даде заповед на капитан Хенри, към когото се отнасяше по-скоро като към приятел, отколкото към подчинен, да вдигне котва.
— Да държим ли курс далеч от Капри — попита капитанът.
— При този вятър това няма значение, — отвърна Нелсън. — Излизаме в открито море.
Хенри около минута изучаваше посоката на вятъра, после поклати глава.
— Не мисля, че този вятър ще се задържи.
— Какво да се прави! Ще използваме това, което имаме… Макар че съм готов да умра и да пожертвувам живота на всичките си хора заради краля и кралското семейство, ще смятам, че техните величества са в безопасност, едва когато стигнем в Палермо.
— Какви сигнали да дам на другите кораби?
— Да вдигнат като нас котва и да следват нашия килватер в посока Палермо.
— Сигналите бяха дадени и корабите започнаха да излизат в открито море.
Покрай бреговете на Капри с настъпването на нощта вятърът спадна, потвърждавайки правотата на капитан Хенри.
Това временно затишие позволи на царствените бегълци, измъчени от морската болест, да хапнат малко и да си починат.
Излишно е да споменаваме, че Ема Лайона не беше последвала съпруга си в отредената му офицерска каюта, а остана при кралицата.
Веднага след приключването на вечерята Нелсън, който беше присъствувал на кралската маса, се качи на палубата. Част от предсказанията на флаг — капитана Хенри вече се сбъдваха; вятърът действително беше утихнал, но капитанът се опасяваше към края на нощта ако не от буря, то най-малкото от силен шквал.
Кралят се хвърли в леглото, но не можа да заспи. Фердинанд беше толкова моряк, колкото и войник. Величието на морската стихия, могъщото движение на морските вълни, това, което пленява поетичните умове, напълно му се изплъзваше.
Морето му носеше само неприятности и го заплашваше с нещастие.
Най-после, към полунощ, кралят, който обикновено не страдаше от безсъние, а сега постоянно се въртеше в леглото, напразно опитвайки да заспи, скочи бързо и, съпроводен от верния си Юпитер, който споделяше болестта на господаря си, се заизкачва на юта по една от двете стълби.
Когато главата му се появи над палубата, той видя на три крачки от себе си Нелсън и Хенри, които с безпокойство оглеждаха хоризонта.
— Ти беше прав, Хенри. Миналият ти опит не те е излъгал. В морето аз съм само войник, докато ти си роден моряк. Вятърът не само че не утихна, но сега ще попаднем в шквал.
— Без да говорим, милорд, че съвсем не сме готови да го посрещнем. Би следвало да вземем същия курс като „Минерва“.
Нелсън не можа да сдържи досадата си.
— Аз обичам този горделивец, Карачиоло, не повече от ваша светлост, — настоя Хенри, — но ще се съгласите, милорд, че комплиментът, който благоволихте току-що да ми направите, му приляга много повече. Той е истински моряк и ето доказателството; минавайки между Капри и нос Кампанела, той ще бъде под прикритието на острова, което ще смекчи за него яростта на шквала, който ние ще изпитаме в пълната му сила, и ще влезе в залива Салерно от подветрената страна.
Нелсън с безпокойство погледна огромната черна маса, изправила се пред него, от която нямаха никакво прикритие от югозапад.
— Е, — каза той, — все още сме на цяла миля от Капри.
