— Бих искал да бъда на десет хиляди мили от него, — измърмори през зъби Хенри, но толкова тихо, че Нелсън не можа да го чуе.
От запад налетя силен порив на вятъра, предвестник на шквала, за който говореше капитанът.
— Заповядайте да спуснат брамселите и да се придържат към вятъра!
— Ваша светлост не се ли бои за рангоута? — попита Хенри.
— Боя се от брега, това е всичко, — отвърна Нелсън.
С ясен и звучен глас на моряк, командващ ветрове и флотилии, Хенри повтори заповедта, която се отнасяше едновременно към вахтените и към рулевия.
— Спуснете брамселите! Придържайте се към вятъра!
Кралят чу този разговор и последвалата го заповед, но нищо не разбра; той се досети само, че ги грози някаква опасност, и че тази опасност идва от запад.
Той се качи на юта и, макар че Нелсън разбираше италиански не повече отколкото Фердинанд английски, го попита:
— Има ли опасност, милорд?
Нелсън се поклони, и, като се обърна към Хенри, каза:
— Струва ми се, че Негово величество ми оказва честта да ме пита нещо? Отговорете, Хенри, ако сте разбрали.
— Господарю, корабът, който управлява лорд Нелсън, не може да бъде заплашен от никаква опасност, защото милорд предвижда всичко; но ми се струва, че скоро ще ни настигне шквал.
— Какъв шквал?
— Вятър, — отвърна Хенри, който не можа да сдържи усмивката си.
— Да? Но аз намирам, че времето не е толкова лошо, — отбеляза кралят като погледна небето над главата си. Луната се плъзгаше по небето, забулена с облаци, между които проблясваше синева.
— Трябва да гледате не нагоре, господарю, а напред, към хоризонта. Благоволите да видите тази черна линия, която бавно се вдигна към небето, отделяйки се от морето, което е също толкова черно, с ивица светлина, прилична на сребърна нишка. След десет минути над нашата глави ще се разрази буря.
Задуха втори порив на вятъра, натежал от влага. От натиска му „Вангуард“ се наклони и заскърца.
— Съберете грота! — заповяда Нелсън, предоставяйки на Хенри да продължи разговора с краля. — Спуснете кливера!
Тази маневра беше изпълнена с бързина, която показваше, че екипажът разбираше цялата важност на получената заповед, и корабът, освободен от част от платната, плаваше сега само с контра-бизана, трите марсела и малкия кливер.
Нелсън се приближи до Хенри и му каза няколко думи на английски.
— Господарю, — обърна се Хенри към краля, — неговото сиятелство ме моли да предупредя ваше величество, че след няколко минути ще ни връхлети шквал и, ако ваше величество остане на палубата, дъждът ще се отнесе към вас с не по-голямо уважение, отколкото към последния от нашите мичмани.
— Мога ли да успокоя кралицата и да й кажа, че няма опасност — попита кралят, който нямаше нищо против да успокоят и него самия.
— Да, господарю. С Божия помощ ние с милорд ще поемем цялата отговорност.
Кралят се спусна долу, съпровождан от Юпитер, който, дали от нов пристъп на болестта, или от предчувствието за приближаваща опасност, както се случва понякога с животните, залиташе след него скимтейки тихо.
Както беше предсказал Хенри, едва изтекоха няколко минути и силен шквал връхлетя „Вангуард“ под ужасяващия акомпанимент на гръмотевиците и потоците дъжд, обявявайки война на целия флот.
Нещастията преследваха Фердинанд: след като му измени земята, сега на свой ред му изменяше и морето.
Въпреки уверенията на краля, кралицата, при първите поклащания на кораба и по силно скърцане разбра, че „Вангуард“ в във властта на урагана. Незабавно я прехвърлиха в кают-компанията, където тя внимателно се вслушваше в бързия, нестроен тропот на моряшки крака и по усилията на хората, които водеха с морската стихия, се досещаше колко голяма опасност ги грози. Тя седеше в леглото, обкръжена от цялото семейство. Ема, както обикновено, лежеше в краката й.
Лейди Хамилтън, която не страдаше от морска болест, изцяло беше посветила на грижите за кралицата, младите принцеси и двамата малки принца — Алберто и Леополдо. Тя ставаше само за да подаде чаша чай на едни, сладка вода на други, да целуне по челото августейшата си приятелка и да я ободри с няколко думи, вселяващи смелост и изразяващи безграничната й преданост.
След половин час Нелсън слезе при тях в каютата. Шквалът беше отминал; но ако понякога той изчезва и разчиства небето след себе си, друг път може да бъде и предвестник и на по-силна буря. За това Нелсън не можеше да заяви със сигурност, че всичко е отминало, и че нощта ще бъде спокойна.
По нейна покана той седна и прие чаша чай. Всички деца, с изключение на малкия принц Алберто, спяха: умората и безгрижието на възрастта им бяха взели връх над страха, който, както и морската болест, не даваше на родителите им да заспят.
Нелсън прекара в каюткомпанията около четвърт час и последните пет минути напрегнато се вслушваше в движението на кораба, когато на вратата се почука. При покана на кралицата на прага се появи млад офицер. Очевидно, беше дошъл за Нелсън.
— Вие ли сте, Паркинсън? — попита адмиралът. — Какво става?
— Милорд, изпраща ме капитанът, той ме помоли да предам на ваша светлост, че през последните пет минути вятърът се обърна на юг, и че ако продължаваме по същия курс ще се блъснем в Капри.
— Е, сменете курса.
— Милорд, морето е неспокойно, корабът дълго се бори с вятъра и изгуби скорост.
— А! Значи се боите да не претърпите неуспех?
— Корабът даде заден ход.
Нелсън стана, с усмивка се поклони на краля и кралицата, и последва лейтенанта.
Кралят не знаеше английски, — вече говорихме за това, — но кралицата го разбираше. Все пак, тя не познаваше морските термини. Беше се досетила само, че току-що е възникнала нова опасност. И кралицата въпросително погледна към Ема.
— Изглежда, трябва да изпълнят някаква трудна маневра, — отвърна й тя, — и не се решават да го сторят без милорд.
Кралицата смръщи вежди и тихичко изстена. Олюлявай-ки се, Ема премина по клатушкащия под към вратата и се заслуша.
Нелсън, който осъзнаваше опасността, бързо се качи на юта Вятърът, както беше казал Паркинсън, внезапно се беше променил: сега духаше сироко и корабът беше изложен на насрещен вятър:
С бърз и тревожен поглед адмиралът огледа хоризонта. Нощта, все още облачна, беше започнала да се прояснява. Вляво от тях се очертаваше остров Капри. Корабът се приближаваше към него дотолкова, че при бледата светлина на луната можеше да се различат белите точки на къщите. Но особено ясно се виждаше широката разперена ивица, белееща се по цялото крайбрежие на острова, — свидетелство за яростта на разбиващите се там вълни.
Щом се огледа наоколо, Нелсън веднага разбра обстановката. Платната бяха се обърнати с лице към южния вятър, мачтите, претоварени с платна, пукаха.
С мощния си, добре известен на целия екипаж глас, той извика:
— Обърнете кормилото! Завивайте! — И като се обърна към капитан Хенри, добави: — Обръщаме назад.
Маневрата беше опасна: ако корабът не успееше да завие, вятърът щеше да го изхвърли на брега.
Корабът едва беше започнал да завива когато, разбрали заповедта на Нелсън, небето и морето се наговориха да му попречат. Тъй като формарселът все повече теглеше марсовата мачта надолу, тя се огъваше като тръстика и зловещо пукаше. Ако тя се счупеше, корабът би загинал.
В този миг на върховно напрежение Нелсън почувствува как някой леко докосна рамото му. Той обърна глава: това беше Ема.
Устните му се притиснаха към челото на младата жена с някаква трескава страст, и, като тупна с крак по палубата, сякаш корабът можеше да го чуе, той измърмори:
