източник на всички човешки добродетели, която им беше напълно неизвестна.
Гъвкавият и схватлив ум на младия ладзарони бързо беше възприел демократичния дух на великата книга. Привърженик на революцията, той никога не изпускаше случай да привлече на страната й другите.
Затова, щом лодката тръгна и двамата моряци, хвърляйки безгрижен поглед към хоризонта, я предоставиха на северозападния вятър, Микеле ги заговори:
— Е, приятели, — попита ги той, потривайки ръце, — надявам се, че сега сте доволни?
— От какво? — попита старшият, който изглежда, не споделяше радостното настроение на Микеле.
— От това, разбира се, че сега можете спокойно да ловите риба в целия залив, от Позилипо до нос Кампанела. Тиранът не може вече да ви забрани това.
— Какъв тиран? — попита съшият моряк.
— Как какъв? Фердинанд, разбира се!
— Той съвсем не е тиранин, защото всеки лови риба в свои води, — отвърна по-младият, който явно беше изцяло на страната на приятеля си. — Той забранява други да ловят тук.
— Значи, смяташ, че морето е собственост на краля?
— А не е ли?
— Не, уверявам те, че морето е наше. Твое, мое, на всички и всеки!
— Чудна работа!
— Така да е. Ще ти го докажа …
— Слушаме те.
— Земята принадлежи на богатите.
— Съгласен ли си с това?
— Да. И ето доказателство, че тя им принадлежи, и че те имат право на това: нали земята е поделена между тях със стени, огради, ровове, всякакви граници, докато морето… Е, покажете ми, моля ви, границите, рововете, оградите и стените, които разделят морето!
Единият от моряците се опита да му възрази.
— Почакай, — прекъсна го Микеле, — още не съм свършил. За да даде урожай, земята трябва да се изоре и засее. А морето нито се оре, нито се сее. Ние само събираме жътвата — калкана, минога, морени, скатове, омари, лангусти и този запас постоянно се попълва: жътвите следват една след друга — няма нужда да обработваш и наторяваш морето. Ето това ме кара да говоря: земята принадлежи на богатите, а морето — на бедните и на Бога. Трябва да бъдеш тиранин, и то безсърдечен, за да лишиш бедните от това, което им е дал Господ. Евангелието учи: „Който дава на бедните, дава в заем на Господа Бога“.
— Хм, хм! — изсумтя по-разговорчивият от двамата моряци, временно объркан.
— Е, какво ще ми отговориш? — попита Микеле, който предварително се чувствуваше победител.
— Какво пък, ще отговоря.
— Отговаряй тогава.
— Ще отговоря, че кралят има казино в Мерджелина …
— Да, онова, където продаваше риба.
— Дворец в Неапол, замък в Портичи, вила Фаворите, и всичко това на брега на залива.
— И какво доказва това?
— Ами това, че ако не морето, поне заливът принадлежи на краля.
— Вярно е, — подкрепи го вторият, ободрен от доводите на другаря си, нима имаме дворци на брега на залива? А и ти самият, с твоите красиви думи, нима ги имаш? Отговаряй.
— А защо тогава, — не се предаваше Микеле, — защо не е построил голяма стена от върха на Позилипо до нос Кампанела с врати, за да пропускат лодките и корабите.
— Той е достатъчно богат, за да си я построи, стига да поиска.
— Да, но не е достатъчно могъщ. При първата буря Господ Бог ще духне тези стени, и те ще паднат, като стените на Йерихон.
— Но защо, когато французите станаха господари на Неапол и трябваше да настъпи благоденствие, хлябът и макароните са на същата цена, както и при тирана?
— Вярно е. Но муниципалитетът издаде указ, според който от петнадесети февруари цените на хляба и макароните ще се понижат спрямо предишния курс.
— Защо от 15 февруари, а не веднага?
— Защото тиранинът е продал на своите приятели, англичаните, всички кораби със зърно от Аполия и Берберия; трябва да изчакваме следващите. А какво трябва да направим докато ги чакаме? Да ги ненавиждаме, да се борим с него, по-добре да умрем, отколкото пак да попаднем под игото му. А нима французите не направиха всичко, което можеха? Не унищожиха ли кралските привилегии за риболов? Нима не може сега всеки ладзарони да лови риба там, където я ловят за краля?
— Да, вярно е.
— И нямате ли сега риба в изобилие?
— Остава само да добавим, че за него избираха най-скъпата и най-хубавата риба.
— Нима французите не премахнаха данъка върху солта?
— Да, така е.
— И върху зехтина?
— Вярно е.
— И върху сушената риба.
— Добре. Но защо унищожиха титлата „ваша светлост“? Какво им е сторила тази нещастна „светлост“? Тя поне не струваше нищо!
— Трябва да има равенство.
— А какво е това равенство? Известно ли ни е?
— Там е работата, че не е. Преди имаше князе и херцози, днес има само граждани. Ти си гражданин, също както и княз Молитерно, като херцог Рока Романа, като министрите, като кмета, като градските съветници!
— А какво ми дава това?
— Погледни ме.
— Е, гледам те.
— Как съм облечен? Така, както ти ли?
— Е, добре си облечен.
— Видя ли? В това се състои равенството, Джамбардела! Може да се родиш ладзарони и да станеш полковник … Преди синьорите ставаха полковници още в майчините си утроби. Ето, ти, например. Нима си се родил с дворянска грамота в джоба и с галони на ръкавите? Виждал ли си някога нашите жени да раждат такива момчета? Не. Такива се раждат само благородниците. А аз съм полковник! Благодарение на какво? Благодарение на равенството. При равенството ти можеш да станеш морски лейтенант, синът ти капитан, а внукът ти — адмирал!
Джамбардела недоверчиво поклати глава.
— Трябва доста време, за да се осъществи всичко това.
— Правилно! — отвърна Микеле. — Не може да искаме всичко веднага. Сам Господ Бог, който е всемогъщ, е сътворил света за седем дни. Днешното правителство, както казват, е временно. Това още не е република. Конституцията, която трябва да ни дари щастие, все още се обсъжда. Когато я завършат, ще можем да сравним настоящето с миналото. Учените хора, като кавалерът Сан Феличе, доктор Чирило, синьор Салвато, знаят защо става смяната на годишните времена; всички ние, профаните, забелязваме само, че ни става топло или студено. Ние много страдахме при тирана и по Божия милост преживяхме всичко: война, чума, глад, без да смятаме земетресенията. Учените казват, че при републиката ще живеем щастливо. Те се обединяват и работят за нашето благо; да им дадем време да завършат работата си. — И добави наставнически: — Този, който иска бързо да събере урожай, сее ря-па и след един месец вече я яде; но този, който иска хляб, сее пшеница и чака една година. Същото е с републиката, тя е хлябът на народа. Ще чакаме търпеливо, докато расте, а когато узрее, ще жънем.
— Амин! — каза Джамбардела, ако не убеден, то силно разколебан от доказателствата на Микеле. — Но все едно! — добави той с въздишка, — Човек трябва толкова да се труди, за да преживява, че никога няма
