да бъде напълно щастлив.
— И още как! Прав си, — съгласи се Микеле. — Но какво да се прави! Не можем да минем без труд, и ето ти доказателството: вятърът утихва и ти ще трябва да пуснеш платното, да хванеш веслата и да гребеш до Кастеламаре.
Действително, през последните минути вятърът беше започнал да утихва и платното се удряше в мачтата. Гребците го прибраха, хванаха веслата и с въздишка започнаха да гребат.
За щастие, бяха вече близо до Tope дел Греко и след три четвърти час слязоха в Кастеламаре.
След като плати на гребците, Микеле нае карета и след два часа пристигнаха в Салерно.
Каретата спря пред зданието на Интендантството. Там Микеле попита за Салвато и узна, че той е излязъл преди половин час и могат да го намерят в хотела.
Кочияшът получи заповед да кара към хотела.
Като влезе в апартамента си, Салвато заповяда да доведат веднага пратеника от Неапол, когато и да пристигне.
Беше очевидно, че е получил писмото на Луиза и очакваше Микеле.
Когато вратата се отвори, той бързо скочи към пратеника, но, като видя вместо човека, когото очакваше някаква жена, извика от учудване. Когато разбра, че това е Луиза, учудването му се смени с възторг.
Първото му движение беше да се хвърли към младата жена, да я притисне до сърцето си и да целуне устните й.
Луиза се намери в обятията на любимия си и, чувствайки, огъня на целувката му, изпита такова щастие, че то едва ли не граничеше със смъртта.
Микеле още не беше прекрачил прага и, без влюбените да го забележат, отстъпи на пръсти в съседната стая.
— Вие, вие! — възкликна Салвато. — Вие сама сте дошла при мен!
— Да, дойдох, мой любими Салвато. Защото никакъв пратеник, колкото и изкусен да е той, и никакво писмо, колкото и красноречиво да бъде, не биха могли да ме заменят.
— Права сте, скъпа сестро. Нима би могъл, който и да е, дори самият ангел на любовта, да замени благословеното ви присъствие? И нима всички земни огньове могат да заменят дори един лъч на слънцето? Но все пак, на какво дължа това щастие? Знаете ли, скъпа Луиза, че аз окончателно ще повярвам, че вие сте тук, само когато узная причината, която ви е довела при мен.
— При теб ме доведе, чуй ме добре, скъпи Салвато, увереността, че няма да откажеш на молбата ми, която ще ти отправя на колене. Тази молба, вярвай ми, с нея е свързан целият ми живот; уверена съм, че ще се съгласиш, без да питаш, защо те моля за това, че когато ти кажа: „Направи го!“ — ще ми се подчиниш сляпо, без да мислиш и да отлагаш, незабавно.
— Права си Луиза да разчиташ на моето подчинение, ако само не поискаш от мен нещо, което противоречи на моя дълг и чест.
— Ах, подозирах, че ще направиш някакво подобно възражение. Противоречало на дълга ти! Противоречало на честта ти! Но нима до днес не си извършил повече, отколкото ти повелява дългът? Нима честта ти не е неопетнена? Не! Това, за което ще те моля, не засяга честта и дълга ти. Става дума за това, дали ще ми се подчиняваш сляпо при обстоятелствата, от които зависи целият ми живот.
— Твоят живот! Но какво може да го заплашва, любима?
— Вярваш ли ми, Салвато?
— Като на светлия ангел Господен!
— Добре тогава, изпълни всичко без борба и възражения.
— Говори.
— Помоли своя генерал да ти даде някакво поръчение, дори и в Рим, за да заминеш по-далеч от Неапол и да си там в петък вечерта.
Салвато погледна Луиза учудено.
— Да поискам поръчение, което да ме отдалечи от Неапол, значи, от теб? — не повярва той. — Защо трябва да ме държиш на разстояние?
— Чуй ме, скъпи ми Салвато, — да не те напускам никога, непрекъснато да те виждам, да бъде вечно с теб, както сега, би било мое заветно желание, върховно щастие! Но какво да се прави? Има тайни обстоятелства, независещи от мен, на които трябва да се подчиним. Повярвай ми, Салвато, когато ти казвам: грози ни голямо нещастие — от него може да ни избави само твоето отпътуване.
— Което ни заплашва, — стори ми се, — моя любима Луиза, че говориш и за двама ни?…
— Да, Салвато, дори повече за себе си.
— Това нещастие, — продължи Салвато, — не идва ли от Сицилия? Да не би кавалерът Сан Феличе да е заподозрял нещо и да се връща в Неапол?
— Кавалерът не подозира нищо и не се връща в Неапол. Ако той имаше някакви подозрения и само би ми намекнал, щях да се хвърля в краката му и да кажа: „Прости ми, татко мой!“ Непреодолима любов, неумолима съдба ме тласкат към него. Обичам го повече от живота, по-силно от дълга. Нещастието, което ти, в своята дълбока премъдрост, предвиди пред леглото на умиращия ми баща, това нещастие се сбъдна. Прости ми, прости ми! И той би ни простил. Не! Това, което ни заплашва, е по-страшно и не идва от там.
— Откъде тогава? Кажи ми. И вместо да бягам от нея като дете, ще я посрещна лице в лице, като мъж и войник.
— Не можеш да я посрещнеш лице в лице, не си толкова силен, за да се бориш с нея. В това се състои цялото нещастие. Ти можеш само да я избегнеш, и то, ако ми се подчиняваш сляпо.
— Луиза, скъпа моя, позволи на разума ми да въстане против самата любов. Аз не бих избягал от опасност, която познавам, а още по-малко — от нещастие, което ми е неизвестно!
— Ах! Тъкмо от това се боях! Демонът на гордостта заговори в теб: „Съпротивлявай се!“ Е, ако знаех предварително, че ще има земетресение и земята ще те погълне, или че започва буря и може да те порази мълния, и ти кажех: „Постарай се да избегнеш земетресението. Скрий се от бурята“ — нима този съвет би противоречил на твоя дълг и твоята чест?
— Да. Ако трябваше да напусна поверения ми от генерала пост от страх пред въображаемата или реална опасност.
— Добре, Салвато! Ако молбата ми звучеше така: „Трябва да пътувам за Рим, сама не мога да се справя: страхувам се от разбойнически банди. Помоли генерала си за разрешение да съпроводиш твоята сестра и приятелка …“? — Нима не би го помолил?
— Изчакай да завърша започнатото и в събота сутринта, обещавам ти, ще поискам от генерала една седмица отпуск.
— Събота сутринта! Ще бъде твърде късно! Твърде късно! Ах, Боже мой! Научи ме какво да правя! Какво да кажа, за да го накарам да се реши?
— Най-простото нещо, мила Луиза. Разкажи ми за своите тревоги, кажи какво те кара да желаеш моето отсъствие и ми позволи да обмисля. Тогава ще бъдеш уверена, че не си ме увлякла по някакъв неверен път, и че нищо не заплашва честта ми.
— Ето, тъкмо това, че ти се колебаеш и се съмняваш, ме поставя в неудобно положение. Аз съм жена, но също имам чест и достойнство. Не мога да говоря, защото ми довериха една тайна, защото се заклех, защото, най-после, дадох клетва на самата себе си да не изричам името на този, който ми я довери; тъй като вярата му в мен беше толкова силна, че той, предавайки живота си в ръцете ми, не поиска за себе си никакви гаранции.
— Но защо не ми каза снощи?
— Снощи не знаех нищо.
— Значи, това е младежът, който те е очаквал вчера, — каза Салвато, като се втренчи в лицето й, — и който е излязъл от вас едва в три през нощта. Значи, той ти е съобщил тази тайна, която не можеш да ми откриеш?
Луиза побледня.
— Кой ти каза това?
— Истина ли е?
— Да. Но възможно ли е, мой любими Салвато, след като си напуснал своята Луиза, да си решил да я
