— Да, но къде, по дяволите, е той?

— Господине, дамата замина, яхнала този кон.

Пътникът не издаде никакво възклицание, не произнесе нито дума. Той скочи към кабриолета, дръпна кожените перденца. Една светкавица, подпалила небето в този момент, му разкри, че е празен.

— В името на Христовата кръв! — провикна се той с вик, подобен на гърма, последвал думите му.

После се огледа наоколо, като че ли търсеше средство да се впусне в преследване, но скоро призна пред себе си несъстоятелността на възможностите си.

— Опитайте се да настигнете Джерид — каза той, разтърсвайки глава — с един от онези коне, макар че все едно пращам костенурка в преследване на газела… Но аз ще узная къде е тя, освен ако…

С бързо движение той бръкна с ръка в джоба на жакета си, извади оттам малък портфейл и го отвори. В едно от джобчетата на този портфейл имаше сгъната хартия, а в нея — кичур черни коси. При вида на тези коси лицето на пътника се разведри и той видимо се успокои.

— Хайде — рече, като избърса с ръка потта от челото си, — хайде, всичко е наред. А тя не ви ли каза нещо, като тръгна?

— Да, господине.

— Какво ви каза на тръгване?

— Че съвсем не ви напуска от омраза, а от страх, че тя е достойна християнка, докато вие, напротив… Докато вие, напротив, сте били атеист и неверник, на когото тази вечер Бог е искал да даде последно предупреждение. Тя каза, че е разбрала това Божие предупреждение и че ви подканя да го проумеете и вие.

— Това ли е всичко, което тя ви каза? — попита пътникът. — Добре. Тогава да говорим за друго.

И последните следи от безпокойство и недоволство като че ли изчезнаха от лицето на пътника. Младият човек гледаше тези сърдечни вълнения, отразени върху лицето, с любопитство, показващо, че той също е надарен с известна доза наблюдателност.

— А сега — каза пътникът, — как се казвате, млади приятелю?

— Жилбер, господине.

— Само Жилбер? Но това е кръщелно име, струва ми се.

— Това е фамилното ми име.

— Е, добре, скъпи Жилбер. Провидението ви праща на пътя ми, за да ме избавите от затруднение.

— На вашите заповеди, господине, ще направя всичко, което мога.

— О, благодаря! На вашата възраст се услужва заради самото удоволствие да услужиш, знам това. Впрочем това, което ще поискам от вас, съвсем не е трудно — чисто и просто трябва да ми посочите подслон за тази нощ.

— Вижте първо тази скала, под която се бях скрил от бурята.

— Да — рече пътникът, — но бих предпочел нещо като къща, където да намеря добра вечеря и добро легло.

— Това е по-трудно.

— Много ли сме далеч от най-близкото село?

— От Пиерфит?

— Пиерфит ли се казва?

— Да, господине, на почти левга, левга и половина сме от него.

— Левга и половина, тази нощ, в това време, само с тези два коня, ще бъдем там след два часа. Хайде, приятелю, помислете добре, няма ли тук наблизо някоя къща.

— Замъкът Таверне, който е на не повече от триста крачки.

— Обитаем ли е?

— Несъмнено.

— От кого?

— Но… От барон Дьо Таверне.

— Какъв е този барон Дьо Таверне?

— Господине, това е един стар шестдесет-шестдесет и пет годишен благородник, който, както казват, някога е бил богат.

— Да! И който сега е беден! Това е историята на всички като него. — Приятелю, водете ме при барон Дьо Таверне, моля ви.

— При барон Дьо Таверне? — извика младежът, почти изплашен. — Но той няма да ви приеме.

— Няма да приеме един изгубил пътя благородник, който е дошъл да поиска гостоприемството му? Значи вашият барон е затворен като мечка?

— Ами! — рече младият човек с интонация, с която искаше да каже: „Много прилича на такъв, господине.“

— Няма значение — каза пътникът, — ще поема риска.

— Не ви го препоръчвам — отвърна Жилбер.

— Покажете ми тогава пътя.

— На драго сърце!

Тогава пътникът се качи в кабриолета и взе малък фенер. Очаквайки фенерът да бъде запален, младият човек се надяваше за момент чужденецът да влезе в колата, за да види през открехнатата й вратичка какво има вътре. Но пътникът дори не се доближи до вратата. Той подаде фенера на Жилбер. Последният го огледа от всички страни.

— Какво да правя с този фенер, господине? — каза той.

— Да осветявате пътя, докато аз водя конете.

— Но той е угасен.

— Ще го запалим.

— А, да — каза Жилбер, — вие имате огън в каретата.

— Имам в джоба си — отговори пътникът.

— Ще ви е трудно да запалите прахан на този дъжд.

— Отворете фенера — каза пътникът.

Жилбер се подчини.

— Дръжте шапката си над двете ми ръце.

Жилбер отново се подчини. Той видимо следеше приготовленията с голямо вълнение. Не познаваше друго средство за запалване на огън освен огнивото. Пътникът измъкна от джоба си сребърен калъф, а от калъфа — кибритена клечка; после, отворил долната част на калъфа, той я пъхна в нещо като запалителна паста, защото клечката се възпламени веднага с леко пращене. Това стана толкова внезапно и неочаквано, че Жилбер потрепери.

— Сега, когато имаме светлина, бихте ли ме водили? — попита пътникът.

— Елате, господине — каза Жилбер.

И младият човек тръгна напред, докато неговият спътник водеше коня, уловил го за юздата, и го принуждаваше да върви напред. Впрочем времето беше станало по-поносимо, дъждът почти беше спрял, бурята се отдалечаваше с тътен. Пътникът пръв почувства нужда да поднови разговора:

— Вие като че ли добре познавате този барон Дьо Таверне, приятелю? — каза той.

— Да, господине, то се знае, защото съм при него от своето раждане.

— Той може би е ваш роднина?

— Не, господине.

— Ваш настойник?

— Не.

— Ваш господар?

При думата господар младият човек потрепери и ярка светлина обагри иначе бледите му бузи.

— Аз не съм прислужник, господине — каза той.

— Но в края на краищата — поде пътникът — трябва да сте някакъв.

— Аз съм син на стар наемен полски работник при барона. Майка ми е била дойка на госпожица Андре.

— Разбирам, вие сте в къщата като млечен брат на тази млада особа, защото, предполагам, че

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату