— Да, но къде, по дяволите, е той?
— Господине, дамата замина, яхнала този кон.
Пътникът не издаде никакво възклицание, не произнесе нито дума. Той скочи към кабриолета, дръпна кожените перденца. Една светкавица, подпалила небето в този момент, му разкри, че е празен.
— В името на Христовата кръв! — провикна се той с вик, подобен на гърма, последвал думите му.
После се огледа наоколо, като че ли търсеше средство да се впусне в преследване, но скоро призна пред себе си несъстоятелността на възможностите си.
— Опитайте се да настигнете Джерид — каза той, разтърсвайки глава — с един от онези коне, макар че все едно пращам костенурка в преследване на газела… Но аз ще узная къде е тя, освен ако…
С бързо движение той бръкна с ръка в джоба на жакета си, извади оттам малък портфейл и го отвори. В едно от джобчетата на този портфейл имаше сгъната хартия, а в нея — кичур черни коси. При вида на тези коси лицето на пътника се разведри и той видимо се успокои.
— Хайде — рече, като избърса с ръка потта от челото си, — хайде, всичко е наред. А тя не ви ли каза нещо, като тръгна?
— Да, господине.
— Какво ви каза на тръгване?
— Че съвсем не ви напуска от омраза, а от страх, че тя е достойна християнка, докато вие, напротив… Докато вие, напротив, сте били атеист и неверник, на когото тази вечер Бог е искал да даде последно предупреждение. Тя каза, че е разбрала това Божие предупреждение и че ви подканя да го проумеете и вие.
— Това ли е всичко, което тя ви каза? — попита пътникът. — Добре. Тогава да говорим за друго.
И последните следи от безпокойство и недоволство като че ли изчезнаха от лицето на пътника. Младият човек гледаше тези сърдечни вълнения, отразени върху лицето, с любопитство, показващо, че той също е надарен с известна доза наблюдателност.
— А сега — каза пътникът, — как се казвате, млади приятелю?
— Жилбер, господине.
— Само Жилбер? Но това е кръщелно име, струва ми се.
— Това е фамилното ми име.
— Е, добре, скъпи Жилбер. Провидението ви праща на пътя ми, за да ме избавите от затруднение.
— На вашите заповеди, господине, ще направя всичко, което мога.
— О, благодаря! На вашата възраст се услужва заради самото удоволствие да услужиш, знам това. Впрочем това, което ще поискам от вас, съвсем не е трудно — чисто и просто трябва да ми посочите подслон за тази нощ.
— Вижте първо тази скала, под която се бях скрил от бурята.
— Да — рече пътникът, — но бих предпочел нещо като къща, където да намеря добра вечеря и добро легло.
— Това е по-трудно.
— Много ли сме далеч от най-близкото село?
— От Пиерфит?
— Пиерфит ли се казва?
— Да, господине, на почти левга, левга и половина сме от него.
— Левга и половина, тази нощ, в това време, само с тези два коня, ще бъдем там след два часа. Хайде, приятелю, помислете добре, няма ли тук наблизо някоя къща.
— Замъкът Таверне, който е на не повече от триста крачки.
— Обитаем ли е?
— Несъмнено.
— От кого?
— Но… От барон Дьо Таверне.
— Какъв е този барон Дьо Таверне?
— Господине, това е един стар шестдесет-шестдесет и пет годишен благородник, който, както казват, някога е бил богат.
— Да! И който сега е беден! Това е историята на всички като него. — Приятелю, водете ме при барон Дьо Таверне, моля ви.
— При барон Дьо Таверне? — извика младежът, почти изплашен. — Но той няма да ви приеме.
— Няма да приеме един изгубил пътя благородник, който е дошъл да поиска гостоприемството му? Значи вашият барон е затворен като мечка?
— Ами! — рече младият човек с интонация, с която искаше да каже: „Много прилича на такъв, господине.“
— Няма значение — каза пътникът, — ще поема риска.
— Не ви го препоръчвам — отвърна Жилбер.
— Покажете ми тогава пътя.
— На драго сърце!
Тогава пътникът се качи в кабриолета и взе малък фенер. Очаквайки фенерът да бъде запален, младият човек се надяваше за момент чужденецът да влезе в колата, за да види през открехнатата й вратичка какво има вътре. Но пътникът дори не се доближи до вратата. Той подаде фенера на Жилбер. Последният го огледа от всички страни.
— Какво да правя с този фенер, господине? — каза той.
— Да осветявате пътя, докато аз водя конете.
— Но той е угасен.
— Ще го запалим.
— А, да — каза Жилбер, — вие имате огън в каретата.
— Имам в джоба си — отговори пътникът.
— Ще ви е трудно да запалите прахан на този дъжд.
— Отворете фенера — каза пътникът.
Жилбер се подчини.
— Дръжте шапката си над двете ми ръце.
Жилбер отново се подчини. Той видимо следеше приготовленията с голямо вълнение. Не познаваше друго средство за запалване на огън освен огнивото. Пътникът измъкна от джоба си сребърен калъф, а от калъфа — кибритена клечка; после, отворил долната част на калъфа, той я пъхна в нещо като запалителна паста, защото клечката се възпламени веднага с леко пращене. Това стана толкова внезапно и неочаквано, че Жилбер потрепери.
— Сега, когато имаме светлина, бихте ли ме водили? — попита пътникът.
— Елате, господине — каза Жилбер.
И младият човек тръгна напред, докато неговият спътник водеше коня, уловил го за юздата, и го принуждаваше да върви напред. Впрочем времето беше станало по-поносимо, дъждът почти беше спрял, бурята се отдалечаваше с тътен. Пътникът пръв почувства нужда да поднови разговора:
— Вие като че ли добре познавате този барон Дьо Таверне, приятелю? — каза той.
— Да, господине, то се знае, защото съм при него от своето раждане.
— Той може би е ваш роднина?
— Не, господине.
— Ваш настойник?
— Не.
— Ваш господар?
При думата господар младият човек потрепери и ярка светлина обагри иначе бледите му бузи.
— Аз не съм прислужник, господине — каза той.
— Но в края на краищата — поде пътникът — трябва да сте някакъв.
— Аз съм син на стар наемен полски работник при барона. Майка ми е била дойка на госпожица Андре.
— Разбирам, вие сте в къщата като млечен брат на тази млада особа, защото, предполагам, че
