Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Най-после — каза чужденецът.

— Това е добрякът Ла Бри — каза Жилбер.

Вратата се отвори, но при вида на чужденеца и странната му кола Ла Бри, изненадан, защото мислеше, че отваря само на Жилбер, понечи да затвори отново вратата.

— Моля, моля, приятелю — каза пътникът, — ние идваме точно тук, не трябва да ни затваряте така вратата под носа.

— И все пак, господине, трябва да предупредя господин барона, че едно неочаквано посещение…

— Няма нужда да го предупреждавате, вярвайте ми. Ще рискувам да срещна недружелюбната му физиономия, а ако ме изгонят, казвам ви го, това няма да стане, преди да съм се стоплил, изсушил, нахранил. Чувал съм да казват, че виното е добро по тези места, трябва да знаете нещо за това, а?

Ла Бри, вместо да отговори на запитването, се опита да се възпротиви, но пътникът, взел твърдо решение, подкара конете и колата по алеята, докато Жилбер затваряше вратата, и всичко това стана за един миг. Тогава Ла Бри, като се видя победен, реши да отиде и сам да извести за своя разгром и като затича със старите си крака, се спусна към къщата, викайки с цяло гърло:

— Никол Льоге! Никол Льоге!

— Коя е тази Никол Льоге? — попита чужденецът, като продължи да се приближава към замъка със същото спокойствие.

— Това е камериерката на госпожица Андре, господине.

В това време при виковете на Ла Бри светлина се показа под дърветата, като освети очарователната фигура на млада девойка.

— Какво искаш от мен, Ла Бри — попита тя, — и за какво е цялата тази врява?

— Бързо, Никол, бързо — извика старецът с трептящ глас. — Върви да съобщиш на господаря, че един чужденец, изненадан от бурята, желае гостоприемството му за тази нощ.

Скоро се чу кисел и властен глас, който от прага на вратата на горните каменни стълби, виждан изпод акациите, повтаряше с не твърде гостоприемен тон:

— Чужденец… Кой е той? Когато се представяш пред хората, поне си казваш името.

— Това баронът ли е? — попита Ла Бри този, който причиняваше цялото това разбъркване.

— Уви, да, господине — отговори бедният човечец, съвсем съкрушен.

— Той пита за името ми, нали?

— Точно така. А аз забравих да ви питам за това.

— Съобщи за барон Жозеф дьо Балзамо — каза пътникът, — сходството на титлите може би ще обезоръжи господаря ти.

Ла Бри направи своето съобщение, малко окуражен от титлата, която си приписа непознатият.

— Добре тогава — промърмори гласът, — нека влезе, щом е дошъл… Влезте, господине, ако обичате. Там… да, оттук.

Чужденецът се приближи с бърза крачка, но стигнал до първото стъпало, реши да се обърне, за да види дали Жилбер го е последвал.

Жилбер беше изчезнал.

5.Барон Дьо Таверне

Предупреден от Жилбер за оскъдицата, в която беше изпаднал барон Дьо Таверне, този, който току-що се представи под името барон Жозеф дьо Балзамо, не бе ни най-малко изненадан от сградата, пресилено назована от Жилбер замък.

Къщата бе едноетажна, образуваща дълго каре, в краищата на което се издигаха два квадратни павилиона, завършващи с островърхи кули. На тази неравномерна цялост, гледана на бледата светлина на луната, плъзгаща се сред разкъсаните от бурята облаци, все пак не липсваше известна живописна привлекателност.

Барон Дьо Таверне бе дребен шестдесет-шестдесет и пет годишен старец с живи очи, високо, но полегато чело. Беше сложил несресана перука, на която свещите над камината постепенно бяха опустошили всичко онова от буклите, което плъховете от гардероба бяха спестили. Той държеше в ръка кърпа със съмнителна белота и това показваше, че е бил обезпокоен в момента, когато е сядал на масата. Лукавото му лице, в което би могло да се намери прилика с Волтер, се оживи в този момент от лесно забележимо двойствено изражение; учтивостта изискваше да се усмихне на своя непознат; нетърпението промени тази готовност в гримаса, изразяваща меланхолия и начумереност, така че, осветявано от трепкащата светлина, чиито сенки сливаха главните черти, лицето на барон Дьо Таверне можеше да мине за лице на някой много грозен благородник.

— Господине — каза той, — мога ли да знам на каква щастлива случайност дължа удоволствието да ви видя?

— Господине, бурята изплаши конете, които, побеснели, за малко не счупиха колата ми. Един младеж, Жилбер, ми показа пътя, водещ към вашия замък, като ме убеди в прочутата ви гостоприемност.

Баронът повдигна свещника, за да освети по-голямо пространство и да види дали там ще открие нещастника, на когото дължи тази щастлива случайност, за която току-що бе споменато. От своя страна пътникът се огледа наоколо, за да види дали младият му водач наистина се е отдалечил.

— Аха! Жилбер! Не знаех, че е годен дори и за това. Ленивецът Жилбер, философът Жилбер!

При този поток от епитети, подчертани по заплашителен начин, посетителят разбра, че съществува много малко симпатия между господаря и неговия подчинен.

— Ла Бри — извика баронът, — Ла Бри! Докарайте колата на господин барона под навеса, там тя ще бъде поне малко по-закрита, отколкото в средата на двора, тъй като има още много места, където са останали дъски. Що се отнася до конете, това е друго нещо, не ви обещавам, че ще намерят храна, но тъй като те съвсем не са ваши, а на началника на пощата, трябва да ви е почти все едно.

— И все пак, господине — каза нетърпеливият пътник, — ако прекалено ви притеснявам, както започвам да мисля…

— О, не е така, господине — прекъсна го учтиво баронът, — съвсем не ме притеснявате. Само вие ще бъдете притеснен, вие, предупреждавам ви.

— Господине, бъдете сигурен, че винаги ще съм ви признателен…

— Добре, добре, зная какво говоря. За нещастие познавам възможностите си; те са твърде ограничени. Ако сте французин, господин барон, но немският ви акцент ми подсказва, че не сте независимо от италианското ви име… Но това няма значение. Ако, да речем, сте французин, името Таверне би извикало у вас спомени за разкош — навремето казваха Таверне Богатия.

Отначало Балзамо мислеше, че това изречение ще завърши с въздишка, но не последва нищо. „Философстване!“ — помисли той.

— Оттук, господин барон, оттук — продължи Таверне, като отвори вратата на трапезарията. — Хей, Ла Бри, сервирайте ни така, както биха го направили сто слуги.

Ла Бри се впусна, подчинявайки се на своя господар.

— Имам само този лакей, господине — каза баронът, — а той ми служи доста зле.

Балзамо следваше хода на мислите си. „Безсърдечен човек! — си каза той. Но впрочем това може би е прибързано.“

Баронът затвори вратата на трапезарията и едва тогава благодарение на свещника, който държеше над главата си, пътникът можа да обгърне с поглед стаята. Това беше голяма ниска стая, която някога е била главното помещение на малка ферма, издигната от своя собственик в ранг на замък.

— Ето, господине, ето — каза баронът, като предложи стол на своя гост, чийто изпитателен поглед бе проследил. — А, погледът ви се спира на моята солница, вие й се възхищавате, проявявате добър вкус. Учтиво е от ваша страна, тъй като попадате на единственото представително нещо тук. Господине, благодаря ви от все сърце, но не, аз греша, имам още нещо ценно, Бога ми, и това е моята дъщеря.

— Госпожица Андре — рече Балзамо.

— За Бога, да, Андре — каза баронът, учуден, че неговият гост е така добре осведомен — искам да ви я представя. Андре, ела, детето ми, не се бой!

— Не се боя, татко — отговори с нежен и звучен глас висока и стройна особа, която се показа на