— Той ненавижда вашия син и ако го ненавижда за това, че е философ — продължи Балзамо, — той трябва да е запазил приятелството си към вас, защото вие не сте такъв.
— Философ? Не, благодаря на Бога!
— Предполагам, не ви липсват титли. Вие сте служили на краля?
— Петнадесет години. Бях адютант на маршала. Заедно участвахме във войната при Маон38 и нашето приятелство датира от… но, за Бога, почакайте… от прословутата обсада на Филипсбург39, ще рече, от 1742 до 1743.
— А! Много добре! — каза Балзамо — Вие сте били при обсадата на Филипсбург… аз също.
Старецът се изправи на креслото си и погледна Балзамо в лицето, като отвори широко очи.
— Моля — каза той, — но на каква възраст сте тогава, скъпи гостенино?
— О! Аз нямам възраст — каза Балзамо, като протегна чашата си, за да може красивата ръка на Андре да му налее мараскин.
— Господине — каза той, — позволете ми да ви кажа, че нямате възраст на войник от Филипсбург. Минаха двадесет и осем години от тогава, а вие сте най-много на тридесет, ако не греша.
— Ех, Боже мой, кой не е на тридесет години? — каза небрежно пътникът.
— Аз, за Бога — провикна се баронът. — Защото минаха точно тридесет години, откакто бях на толкова.
Андре гледаше чужденеца с нескрито любопитство.
— Хайде, господине, вие ме обърквате — каза баронът, — само да не грешите нещо, напълно е възможно и да вземате Филипсбург за друг град. Давам ви най-много тридесет години, нали, Андре?
— Всъщност да — отговори тя, като пак опита да устои на властния поглед на госта, но и този път не успя.
— Не, не — каза последният. — Аз знам какво казвам и казвам истината. Говоря за знаменитата обсада на Филипсбург, когато херцог Дьо Ришельо уби в дуел своя братовчед принц Дьо Ликсан.
— Господине — извика баронът, — честна дума, вие ме тревожите. Това стана точно както казвате.
— Чували сте да го разказват? — попита спокойно Балзамо.
— Бях там. Имах честта да присъствам като секундант на господин маршала, който тогава още не беше маршал, но това не означава нищо.
— Почакайте — рече Балзамо, гледайки втренчено барона. — Не носехте ли тогава капитанска униформа?
— Точно така.
— Вие бяхте от полка гвардейски конници на кралицата, които бяха изпосечени във Фонтьоноа40?
— Били ли сте във Фонтьоноа? — попита баронът, като се опита да се присмее.
— Не — отговори спокойно Балзамо, — по това време аз вече бях мъртъв.
Баронът отвори широко очи, Андре потрепери, Никол се прекръсти.
— И така, да се върнем на това, което ви казах — продължи Балзамо. — Вие носехте униформата на гвардейските конници, сега отлично си спомням. Видях ви, докато минавах, вие държахте вашия кон и този на маршала, докато последният се биеше. Аз се приближих до вас и ви попитах за подробности, вие ми ги дадохте.
— Аз?
— Но да, за Бога, вие! Сега ви познах, тогава носехте титлата рицар.
— Дявол да го вземе! — извика Таверне съвсем удивен.
— Простете, че не си спомних за вас отначало. Но тридесет години променят човека. За маршал Дьо Ришельо41, скъпи бароне!
И Балзамо, след като вдигна чашата си, я изпразни до последната капка.
— Вие сте ме видели по онова време? — повтори баронът. — Невъзможно!
— Видях ви — каза Балзамо.
— Но тогава вие сте на петдесет години.
— На толкова съм, колкото трябва, за да съм ви видял.
Този път баронът се отпусна в своето кресло толкова ядосано, че Никол не можа да удържи смеха си. Но Андре, вместо да се смее като Никол, се замечта с очи, втренчени в Балзамо. Човек би казал, че последният чакаше този момент и го бе предвидил.
Като стана изведнъж, той изпрати една или две светкавици с пламналите си зеници към младото момиче, което потрепери, сякаш поразено от електрически удар. Ръцете й се вцепениха, вратът й се сведе, тя се усмихна сякаш противно на желанието си на чужденеца, след това затвори очи. Балзамо, още прав, докосна ръцете й, а тя потрепери отново.
— И вие също ли, госпожице — каза той, — мислите, че съм лъжец, защото твърдя, че съм бил във Филипсбург?
— Не, господине, аз ви вярвам — продума Андре, правейки свръхчовешко усилие.
— Тогава аз съм този, който дърдори — каза старият барон. — А, извинете, освен ако все пак господинът не е някакво привидение, сянка.
Никол отвори широко ужасените си очи.
— Кой знае! — рече Балзамо с тон, който плени младото момиче.
— Хайде, сериозно, господин барон — поде старецът, който явно искаше да изясни нещата, — на повече от тридесет години ли сте? В действителност не изглеждате на толкова.
— Господине — каза Балзамо, — ще ми повярвате ли, ако ви кажа нещо, трудно за вярване?
— Не отговарям — каза баронът, като разтърси глава с ироничен вид, докато Андре, обратното, слушаше най-внимателно. — Аз съм много недоверчив, предупреждавам ви.
— Тогава защо ми задавате въпрос, чийто отговор няма да изслушате?
— Е, добре тогава, да, ще ви повярвам. Сега доволен ли сте?
— Тогава, господине, ще ви повторя това, което вече ви казах, аз не само ви видях, но и ви познавах във Филипсбург.
— Значи тогава сте били дете?
— Не! Бях на четиридесет и една.
— А, а! Това започва да прилича на езичество — извика баронът, — нямаше ли един гръцки философ — тези нещастни философи, винаги ги е имало — нямаше ли там един гръцки философ, който не ядеше бакла, защото твърдеше, че тя има душа — както моят син твърди, че негрите имат, кой го бе измислил това… Как, по дяволите, го наричате?
— Питагор — каза Андре.
— Да, Питагор, йезуитите ме научиха някога на това. Отец Поре ме накара да съчиня върху това латински стихове в съперничество с малкия Аруе42. Спомням си дори, че той намери моите стихове безкрайно по-добри от неговите. Питагор, да, той е.
— А кой ви казва, че аз не съм бил Питагор? — отвърна съвсем просто Балзамо.
— Не отричам, че не сте били и Питагор — рече баронът. — Но в края на краищата Питагор съвсем не присъстваше при обсадата на Филипсбург. Въобще не го видях там.
— Със сигурност — каза Балзамо, — но видяхте виконт Жан де Баро, който принадлежеше към черните мускетари?
— Да, да, видях го там… Но той съвсем не беше философ, макар да се ужасяваше от погачи и да ги ядеше само тогава, когато не можеше да постъпи по друг начин43.
— Да, точно така е. Спомняте ли си, че на другия ден след дуела на господин Дьо Ришельо Де Баро бе в окопа заедно с вас? Защото, както си спомняте, черните мускетари и гвардейските конници яздеха заедно цели седем дни.
— Точно така — после?
— Е, добре! После — картечът се сипеше като градушка тази вечер. Де Баро беше тъжен — той се приближи към вас и ви поиска един медальон, който вие му поднесохте в златна кутия.
