— Върху който беше портретът на една жена?
— Точно така. Виждам я още, руса, нали?
— Дявол да го вземе, така е — каза баронът уплашен. — После?
— После — продължи Балзамо, като че се наслаждаваше на този медальон — едно гюле го улучи по гърлото, както някога господин Дьо Беруик44, и му отнесе главата.
— Уви, да! — каза баронът. — Бедният Де Баро!
— Е, добре, господине! Виждате наистина, че съм ви видял и познавал във Филипсбург — каза Балзамо, — защото лично аз бях Де Баро.
Баронът се отдръпна назад в пристъп на уплаха или по-скоро на смайване, което насърчи чужденеца.
— Но това е магьосничество! — извика Таверне. — Преди сто години щяхте да бъдете изгорен, мой скъпи гостенино. О, Боже мой! Струва ми се, че тук се усеща дъх на призрак, на обесен, на опърлен!
— Господин барон — каза, смеейки се, Балзамо, — един истински магьосник не може никога да бъде нито обесен, нито изгорен, запомнете добре това, само глупаците отиват на кладата или на въжето. Но ще седим ли още тук тази вечер, защото ето, че госпожица Дьо Таверне заспива? Изглежда, че метафизическите спорове и окултните науки малко я интересуват.
Всъщност Андре, покорена от неизвестна сила, на която не можеше да устои, люшкаше леко главата си като цвете, чиято чашка е натежала от голяма капка роса. Но при последните думи на барона тя направи усилие да отблъсне този превземащ я, властен поток, който я смазваше. Тя разтърси енергично глава, изправи се и като залиташе, подкрепяна от Никол, напусна трапезарията. Едновременно с нея изчезна и лицето, залепено за прозорците, в което от дълго време Балзамо бе разпознал Жилбер.
Балзамо бе проследил Андре с поглед, докато тя, залитайки, прекосяваше трапезарията.
Миг след това чуха момичето да напада яростно клавишите на своя клавесин.
7.
Еврика
Барон Дьо Таверне също последва с очи Андре, докато тя се изгуби, след това, когато звукът на нейния клавесин подсказваше, че тя е в съседната стая, той предложи на Балзамо да го закарат до съседния град.
— Имам — рече той — един лош кон, който може би ще пукне, но ще пристигне, и бъдете сигурен, че най-малкото ще сте нощували удобно. Не че липсват спалня и легло в Таверне, но аз схващам гостоприемството по свой начин. Или хубаво, или нищо, това е моят девиз.
— Значи ме гоните — каза Балзамо, като прикри с усмивка досадата, която изпитваше. — Вие се отнасяте към мен като към натрапник.
— Не, за Бога! Отнасям се като към приятел, скъпи гостенино. Да ви настаня тук значи обратното. Че ви желая злото. Казвам ви това с голямо съжаление и за успокоение на душата ми, защото в действителност вие много ми харесвате.
— Тогава, ако ви харесвам, не ме карайте да ставам, когато съм уморен, да препускам с кон, когато мога да отпусна ръцете си и да затопля вкочанените си крака в легло. Не преувеличавайте вашата бедност, в края на краищата, ако не искате да повярвам в лошите ви намерения, които ще ме засегнат лично.
— О, ако е така — каза баронът, — вие ще спите в замъка.
След като потърси с очи Ла Бри и го забеляза в един ъгъл, той му извика:
— Ела тук, стар разбойнико!
Ла Бри направи плахо няколко крачки.
— Ела, дявол да го вземе! И тъй, мислиш ли, че червената стая ще е представителна?
— Разбира се, да — отговори старият слуга, — защото тя е тази, в която спи господин Филип, когато идва в Таверне.
Баронът направи гримаса, която означаваше: „Добре знам какво представлява.“
После добави по-високо:
— Дай тогава червената стая на господина, защото той твърдо е решил да изгуби всякакво желание да се върне пак в Таверне. И така, вие държите да преспите тук?
— Така е.
— Все пак почакайте — има един начин.
— За какво?
— Да не изминете пътя на кон.
— Кой път?
— Пътят, който води от тук до Бар-льо-Дюк.
Балзамо изчака да чуе цялото предложение.
— Пощенски коне ли бяха тези, които докараха вашата кола?
— Без съмнение, освен ако не е бил Сатаната.
— Щом е тъй, конете, които са докарали колата ви, могат да продължат.
— Не могат, защото останаха само два от четирите. Колата е тежка, а пощенските коне трябва да поспят.
— Още една причина. Вие решително държите да спите тук…
— Държа на това днес, за да мога да ви видя утре. Искам да ви засвидетелствам своята признателност.
— Можете да го сторите по съвсем прост начин.
— Кой?
— Тъй като сте близък с дявола, помолете го тогава да ми намери философския камък.
— Господин барон, ако държите много…
— На философския камък! Дявол да го вземе! Дали държа!
— Тогава трябва да се обърнете към една личност, която не е дяволът.
— Коя е тази личност?
— Аз, както казваше Корней вече не помня в коя комедия, която ми рецитираше, точно преди сто години, когато минавахме по Пон Ньоф в Париж.
— Ла Бри, стари нехранимайко! — извика баронът, който започваше да намира разговора за опасен в подобен час и с подобен човек. — Опитайте се да намерите свещ и да светите на господина.
Ла Бри побърза да се подчини и докато търсеше това, чието намиране би било почти толкова щастливо събитие, колкото и на философския камък, той извика Никол, за да се качи първа и да проветри червената стая.
Никол остави Андре сама или по-скоро Андре беше доволна от този повод да отпрати своята камериерка. Тя имаше нужда да остане сама с мислите си.
Баронът пожела лека нощ на Балзамо и отиде да си легне.
Балзамо извади часовника си, защото си спомни за обещанието, дадено на Алтотас. Бяха изминали вече два часа и половина вместо два, откакто ученият спеше. Това бяха тридесет загубени минути. Тогава той попита Ла Бри дали колата все още е на същото място.
Балзамо излезе, за да отиде да събуди Алтотас, след като бе проучил как да стигне до червената стая.
Докато Ла Бри се опитваше да въведе малко ред в стаята, проветрена от Никол, която се бе оттеглила, Балзамо, след като бе събудил Алтотас, се върна в къщата.
Стигнал до вратата на Андре, той се спря и се заслуша. В момента когато беше напуснала трапезарията, Андре бе забелязала, че се изплъзва от тайнственото влияние, което пътникът оказваше върху нея, и за да се пребори с тези мисли, тя бе седнала зад своя клавесин.
Звуците стигаха до Балзамо през затворената врата. След момент той направи няколко въртеливи движения с ръце, които можеха да бъдат взети за заклинание и които явно бяха такива, защото, почувствала ново усещане, подобно на онова, което вече бе изпитала, Андре бавно престана да свири своята мелодия, отпусна ръцете си неподвижно и се обърна към вратата с бавно и вцепенено движение като човек, който се подчинява на чуждо влияние и изпълнява неща, които не са му наложени от собствената
