воля.
Балзамо се усмихна в мрака, сякаш можеше да вижда през затворената врата. Ла Бри явно бе добър прислужник, свикнал да се подчинява при първия знак. И все пак, след като се отправи към вратата, той спря.
— Е? Какво има? — попита Балзамо.
Ла Бри пъхна ръка в джоба на дрехата си и като че ли напипа нещо дълбоко в него, но не отговори.
— Имате ли нещо да ми кажете, приятелю? — попита Балзамо, като се приближи до него.
Ла Бри сякаш бе измъчван от нещо, докато изваждаше ръката си от джоба.
— Искам да кажа, господине, че вие явно сте сбъркали тази вечер — отговори той.
— Аз? — рече Балзамо. — И в какво, приятелю?
— Това, че сте мислили, че ми давате монета от двадесет и четири су, а сте ми дали такава от двадесет и четири ливри.
И той отвори шепата си, като показа един нов и блестящ луидор.
Балзамо погледна стария прислужник с чувство на възхищение, което сякаш показваше неговото голямо уважение към честността, рядко срещана сред хората.
— And honest!45 — рече досущ като Хамлет.
Като бръкна в джоба си, той прибави втори луидор към първия.
Радостта на Ла Бри при тази ослепителна щедрост бе неизразима. Повече от двадесет години той не бе виждал злато. Ла Бри се поклони до земята и вече се оттегляше заднешком, когато Балзамо го спря.
— Какви са сутрин обичаите в замъка? — попита той.
— Господин Дьо Таверне остава до късно в леглото, господине, но госпожица Андре става винаги много рано.
— В колко часа?
— Към шест часа.
— Кой спи над тази стая?
— Аз, господине.
— А под нея?
— Никой. Преддверието е под нея.
— Да, благодаря, приятелю, сега ме оставете.
— Лека нощ, господине.
— Ако чуете от колата някакъв шум или забележите светлина, не се плашете. Вътре има един важен стар немощен прислужник, когото водя със себе си и който обитава колата. Кажете на господин Жилбер да не го безпокои, кажете му също, моля ви, да не се отдалечава утре сутринта, докато не съм говорил с него. Запомнихте ли добре всичко, приятелю?
— О, да, разбира се, но нима господинът ще ни напусне толкова скоро?
— Зависи — каза Балзамо с усмивка. — И все пак, за да е всичко наред, би трябвало да бъда в Бар- льо-Дюк утре вечер.
Ла Бри изпусна въздишка на примирение, хвърли последен поглед към леглото и доближи свещта до камината, за да стопли малко тази голяма влажна стая, запалвайки хартиите поради липса на дърва. Но Балзамо го спря.
— Не — каза той, — оставете старите вестници на мястото им, ако не спя, ще се развличам, като ги чета.
Тогава баронът отиде до прозореца.
Срещу неговия прозорец, в другото крило на павилиона, една малка мансарда с лошо спуснати пердета беше осветена. Това беше жилището на Льоге. Младото момиче бавно сваляше роклята и наметалото си. Често тя отваряше прозореца и се подаваше навън, за да погледне на двора.
Балзамо я гледаше с внимание, което очевидно не й беше оказвал по време на вечерята.
— Странна прилика! — промърмори той.
В този момент светлината в мансардата изгасна, въпреки че нейната обитателка съвсем не си беше легнала.
Балзамо остана облегнат на стената.
Клавесинът все така кънтеше.
Понякога Андре внезапно спираше. Тогава тя си припомняше странната вечер и непознатите усещания, които бе изпитала. И тъй, преди мисълта й да бе уточнила нещо относно това, сърцето й вече бе затуптяло и тръпки бяха преминали по крайниците й. Тя трепереше, защото, макар и сама до този момент, усети допир на друго живо същество, което бе дошло да я докосне и да я смути с докосването си.
Изведнъж, докато се опитваше да си обясни тези странни усещания, тя ги изпита отново. Цялото й същество потръпна като разтърсено от електричен удар. Погледът й се проясни, мисълта й, така да се каже, укрепна и тя забеляза в огледалото нещо като движение.
Вратата на салона се отваряше безшумно. Зад тази врата се появи сянка.
Тръпки побиха Андре. Пръстите й се преплетоха върху клавишите.
И все пак нищо не бе по-естествено от това появяване.
Тази сянка, която не можеше да бъде разпозната, още скрита в мрака, в който стоеше, не беше ли на господин Дьо Таверне или на Никол? Или пък Ла Бри, който, преди да си легне, бродеше из помещенията и бе влязъл по някаква причина в салона? Това му се случваше често и при този вид обиколки дискретният и предан слуга никога не вдигаше шум.
Но младото момиче виждаше с очите на душата си, че това не бе нито един от тези трима души.
Сянката се приближи с безшумни стъпки, отдръпвайки се все повече от тъмното място. И когато привидението влезе в кръга, осветяван от свещта, Андре позна чужденеца, така страховит с бледото си лице и черния си кадифен редингот. Явно по някаква тайнствена причина той бе оставил копринената одежда46, която носеше.
Андре пожела да се обърне и да вика. Но Балзамо простря ръцете си напред и тя не помръдна повече. Девойката направи усилие.
— Господине, господине… — каза тя. — В името на Небето, какво искате?
Балзамо се усмихна, огледалото повтори това изражение на лицето му и Андре жадно го погълна. Но той не отговори. Андре се опита още веднъж да стане, но не успя. Една непобедима сила, едно вцепенение, което явно не беше лишено от очарование, я бе приковало към креслото, докато погледът й остана втренчен върху магическото огледало.
Балзамо смръщи вежди и, странно нещо, сякаш същото изражение се отрази в лицето на младото момиче. Тогава, като се обърна към Андре, той спусна двете си ръце, които през цялото време бе държал над главата й, повдигна ги с плавно движение, пак ги спусна и упорствайки няколко секунди, струпа върху девойката смазващи електрически струи. После каза:
— Спете!
Андре все още се отърсваше от омайването.
— Спете! — повтори той с тон на превъзходство. — Спете! Аз го искам!
В този миг всичко отстъпи пред тази могъща воля.
Андре се облегна с лакът върху клавесина, постави глава на ръката си и заспа. После Балзамо излезе заднишком, дръпна вратата след себе си и се чу как се качва отново по дървената стълба и стига до стаята си.
В момента щом вратата на салона се затвори зад него, лицето, което му се бе сторило, че е съзрял, се появи отново зад стъклата.
Това бе лицето на Жилбер.
8.
Привличане
Жилбер, отстранен от салона поради по-низшия си статус в замъка Таверне, беше наблюдавал цялата вечер действащите лица, чийто ранг им позволяваше да присъстват там.
В продължение на цялата вечеря той бе видял Балзамо да се смее и да жестикулира. Той беше
