количество енергия.
— Искам да говорите — каза той.
Младото момиче потрепери.
— Чухте ли какво казах? — попита чужденецът.
Андре отговори утвърдително.
— Защо не говорите тогава?
Андре постави ръка на гърлото си, за да покаже, че думите съвсем не могат да излязат.
— Добре, седнете! — нареди Балзамо. — Сега — каза той — виждате ли?
Очите на Андре се разтвориха широко, сякаш тя искаше да събере всички лъчи на светлината, които изпълваха стаята, изпускани от две отдалечени свещи.
— Не ви карам да гледате с очите — продължи Балзамо. — Гледайте с душата си.
Като извади изпод бродирания си жакет стоманена пръчица, той допря края й до треперещата гръд на девойката. Тя подскочи, като че ли огнено копие беше пробило плътта й и беше стигнало до сърцето й. Очите й веднага се затвориха.
— Добре, погледнете къде сте.
Очите на Андре останаха затворени, но лицето й помръкна и сякаш изрази най-силно учудване.
— В червената стая — промълви тя.
— С кого?
— С вас — продължи тя, като потрепери.
— Какво ви е?
— Страх ме е! И се срамувам.
— Не знаете ли, че ви карам да дойдете само с чисти намерения?
— А, да, това е вярно — каза тя.
И лицето й се проясни, а после отново се помрачи.
— Вие не ми казвате всичко — продължи Балзамо. — Не ми прощавате напълно.
— Това е, защото виждам, че ако не желаете злото на мен, вие може би го желаете на други.
— Възможно е — промълви Балзамо, — но не се грижете за това.
Андре възвърна нормалното си изражение.
— Всички в къщата ли спят?
— Не зная — каза тя.
— Тогава погледнете.
— Накъде желаете да погледна?
— Така. Най-напред към вашия баща. Къде е той?
— В своята стая. Чете.
— Добре. Значи сме спокойни тук. Погледнете към Никол, в нейната стая.
— А-а! Виждам я!
— И какво?
— Тя е полуоблечена, бута леко вратата на стаята си, слиза по стълбите.
— Добре. Къде отива тя?
— Спира се до вратата на двора, скрива се зад нея, тя дебне, чака.
Балзамо се усмихна.
— Вас ли — каза той — тя дебне и чака?
— Не.
— Е, това е главното. Когато едно младо момиче е свободно от баща си и от камериерката си, то няма повече от какво да се страхува, освен ако…
— Не — каза тя.
— Ах, ах! Вие отговаряте на мисълта ми?
— Аз я виждам.
— И така, вие не обичате никого?
Андре сведе глава.
— Моето сърце е свободно — каза тъжно тя.
И Балзамо сключи ръце в знак на радост и благодарност. После се обърна към Андре:
— Но ако не обичате — продължи той, — вие без съмнение сте обичана!
— Не зная — каза кротко девойката.
— Как! Не знаете! — отвърна доста грубо Балзамо. — Потърсете. Когато питам, то е, защото очаквам отговор.
И той докосна повторно гърдите на младото момиче с края на стоманената си пръчица. Девойката потрепери отново, но очевидно изпита по-малка болка от първия път.
— Да, да, виждам — каза тя. — Пощадете ме, защото ще ме убиете.
— Какво виждате? — попита Балзамо.
— О, но това е невъзможно — отговори тя.
— Та какво виждате?
— Един млад човек, който от моето завръщане от манастира ме следи, наблюдава ме, поглъща ме с очи, но винаги е скромен.
— Кой е този млад човек?
— Не виждам лицето му, а само дрехата. Това почти е дреха на работник.
— Къде е той?
— Долу, при стълбата, той страда, плаче.
Андре сякаш направи някакво усилие.
— Жилбер! — провикна се тя. — О, бих казала, че е невъзможно!
— А защо невъзможно?
— Защото той не би посмял да ме обича — отговори девойката с изражение на върховно презрение.
Балзамо се усмихна с изражение на човек, който познава човека и който знае, че няма препятствие, което сърцето да не може да преодолее, дори това препятствие да е пропаст.
— А какво прави той там долу, на стълбата?
— Почакайте, той маха ръцете от челото си, придържа се за парапета, става, качва се.
— Къде се качва?
— Тук… Безполезно е, той не ще посмее да влезе.
— Защо няма да посмее?
— Защото се страхува — каза Андре с презрителна усмивка.
— Но той ще слуша.
— Без съмнение. Той доближава ухото си до вратата, слуша.
— А той може ли да злоупотреби срещу вас, която обича?
— Да, в момент на ярост или на ревност.
— Тогава да се освободим от него.
И той тръгна шумно към вратата.
Явно часът на храбростта още не беше дошъл за Жилбер, защото при шума от стъпките на Балзамо той се уплаши да не бъде изненадан и възседна парапета, като се плъзна по него надолу. Андре нададе тих вик на ужас.
— Престанете да гледате натам — каза Балзамо, като се върна при Андре.
— Аз искам всичко, което вие искате — каза Андре с въздишка.
— Значи баронът е доста беден?
— Много беден.
— Тогава вие скучаете в този замък?
— До смърт.
— Може би имате някаква амбиция?
— Не.
— Обичате ли баща си?
