— Да — отговори младото момиче доста неуверено.
— И все пак ми се струва, че вчера вечерта имаше облак над тази синовна любов — подхвана Балзамо, усмихвайки се.
— Сърдя му се, че безразсъдно е похарчил цялото богатство на майка ни, така че бедният Мезон-Руж живее в гарнизона и вече не може достойно да носи името на нашето семейство.
— Кой е Мезон-Руж?
— Моят брат Филип.
— Защо го наричате Мезон-Руж?
— Защото това е името ни, по-точно това беше името на един наш замък, и първородните синове на фамилията носеха това име до смъртта на техния баща.
— А вие обичате ли брат си?
— Да, защото той има благородно сърце и би дал живота си за мен.
— Докато вашият баща…
Андре замълча.
— Няма ли да отговорите?
— Не желая да отговарям.
Несъмнено Балзамо не прецени за нужно да насилва волята на девойката. Впрочем може би той вече знаеше за барона това, което искаше да знае.
— И къде е сега рицарят Мезон-Руж?
— Той е в гарнизона в Страсбург.
— Познавате ли града?
— Не.
— Аз го познавам, искате ли да търсим заедно?
— Много искам.
— Не се ли е върнал в стаята си? Искам да видите стаята на брат ви.
— Не виждам нищо. Мисля, че вече не е в Страсбург. Чакайте, чакайте!
Девойката се съсредоточи, сърцето й биеше така, сякаш ще разкъса гърдите й.
— Виждам! Виждам! — каза тя с преливаща радост. — О, скъпи Филип, какво щастие!
— Какво става?
— Скъпи Филип! — продължи Андре, чиито очи проблясваха от радост.
— Къде е той?
— Той преминава през град, който аз познавам отлично.
— Кой?
— Нанси! Нанси! Там, където бях в манастир.
— Сигурна ли сте, че това е той?
— О, да! Факлите, от които е заобиколен, осветяват лицето му.
— Факли! — каза Балзамо с изненада. — За какво са тези факли?
— Той е на кон! Язди на кон край вратата на позлатена карета.
— А, а! — рече Балзамо, който сякаш разбираше. — И какво има в каретата?
— Една млада жена… О, колко е величествена! Колко е грациозна! Колко е красива! О, странно, сякаш съм я виждала вече. Не, не, заблудих се. Никол прилича на нея.
— Никол прилича на тази млада жена, толкова горда, толкова величествена, толкова красива?
— Да, да! Но само както жасминът прилича на лилията.
— И така, да видим какво става сега в Нанси! Можете ли да чуете това, което ще си кажат те?
— Ще мога — каза Андре, спирайки Балзамо с жест, сякаш не би искала никакъв шум да отвлече вниманието й. — Чувам, чувам!
— Какво казва младата жена?
— Тя му заповядва с нежна усмивка да ускори хода на конете. Тя казва, че ескортът трябва да потегли утре в шест часа сутринта, защото иска да спре през деня.
— Къде?
— Точно това пита брат ми. О, господи! Тя иска да отседне в Таверне! Иска да види баща ми. О, една така велика принцеса да отседне в толкова бедна къща! Какво ще правим без сребърни съдове, почти без спално бельо!
— Успокойте се! Ще се погрижим за това.
— Ах, благодаря!
Тогава Андре сякаш потъна в пълен и възстановителен покой.
— Възвърни силите си! — й каза Балзамо, като я погледна с мрачен екстаз. — Много скоро ще имам нужда от цялата ти проницателност. О, науко — продължи той като екзалтиран вярващ, — само ти не грешиш. Мъжът трябва да пожертва всичко… Тази жена е красива, о, Боже мой! Този ангел е много чист. Но за мен какво значение има в този момент красотата? А сега, младо момиче, сега, когато със силата на моята воля няколко секунди сън ти дадоха толкова сили, сякаш че си спала двадесет години, сега се събуди или по-скоро потъни в своя сън на ясновидка. Аз имам още нужда да говорим, но този път обаче ще говорим за мен.
И Балзамо, протягайки отново ръце към Андре, принуди девойката да се изправи с дълбока въздишка. След това, като видя, че тя е готова и подчинена, той извади от своя портфейл една хартийка, сгъната на четири, в която имаше кичур черна като смола коса. Уханията, с които тя бе пропита, бяха направили хартията прозрачна. Балзамо постави къдрицата в ръката на Андре.
— Гледайте! — пожела той.
— О, пак! — каза девойката мъчително. — О, не, не! Оставете ме на спокойствие, страдам прекалено. О, господи, господи! Преди малко се чувствах така добре.
— Гледайте! — отвърна Балзамо, като допря безмилостно края на стоманената пръчица до гърдите на младото момиче.
Андре закърши ръце, тя се опита да се изплъзне от властта на експериментатора. Пяна излезе по устните й, както някога на пророчицата, седнала до свещения камък47.
— О, виждам, виждам! — извика тя с отчаянието на сломената воля.
— Какво виждате?
— Една жена.
— Ах! — промълви Балзамо с дива радост. — Значи науката не е празна дума като добродетелта! Месмер48 победи Брут49! Да виждам! Опишете ми тази жена, за да узная дали добре сте я видели.
— Мургава, висока, със сини очи, черни коси, с неспокойни ръце.
— Какво прави тя?
— Тя бяга, лети, тя е носена от прекрасен кон, облян в пот.
— Накъде отива?
— По пътя — каза девойката, сочейки на запад.
— За Шалон?
— Да.
— Добре — рече Балзамо. — Тя върви по пътя, по който аз ще вървя. Тя отива в Париж, където аз ще отида. Това е добре! Ще я намеря отново в Париж. Сега си починете! — каза той на Андре, като взе от нея къдрицата, която тя държеше здраво.
Ръцете на Андре се отпуснаха неподвижни до тялото й.
— Сега — каза Балзамо, — върнете се при клавесина си.
Андре направи крачка към вратата, но краката й, поразени от необяснима умора, отказаха да я носят и тя залитна.
— Възвърнете силите си и продължете! — каза Балзамо, като я обгърна с нов поток енергия.
Андре постъпи като буен кон, който се напъва, за да изпълни волята на своя господар, дори и да е несправедлива. Тя тръгна. Балзамо отвори вратата и Андре, все така заспала, слезе бавно по стълбата.
