— И така — каза тя, — вие обичате госпожицата и ме мамите.
— Кой ви каза, че обичам госпожицата? — рече Жилбер.
— Ех! Имахте среща с нея.
— Кой ви каза, че съм имал среща точно с нея?
— С кого тогава имахте работа в павилиона? С магьосника?
— Може би! Знаете, че съм амбициозен.
— Кажете, че сте завистлив.
— Тази дума може да се разглежда от добрата и от лошата страна.
— Да не превръщаме този спор за нещата в спор за думите. Вие вече не ме обичате, нали?
— Напротив, все така ви обичам.
— Тогава защо страните от мен?
— Защото, когато ме срещнете, винаги търсите кавга.
— Точно така, аз се карам с вас, защото ние непрекъснато се срещаме.
— Винаги съм бил саможив и съм търсил самотата, знаете го.
— Да, а се качвате при самотата със стълба… Извинете, не знаех това.
Жилбер бе вече победен.
— Хайде, хайде, бъдете искрен, ако това е възможно за вас, Жилбер, и признайте, че не ме обичате вече или че ни обичате и двете?
— Е, добре, ако това е вярно — рече Жилбер, — какво ще кажете?
— Ще кажа, че това е чудовищно.
— Не, това е грешка.
— На вашето сърце?
— На нашето общество. Има страни, където всеки мъж, както знаете, има по седем-осем жени.
— О, господин философът! А какво ще кажете, ако аз направя като вас, ако си намеря втори любим?
— Не бих искал да бъда несправедлив и тираничен с вас, не бих искал да потискам чувствата на сърцето ви… Святата свобода се състои най-вече в това да се зачита свободата на волята… Променете любовта си, Никол, не бих ви задължавал към една преданост, която според мен е неестествена.
— Ах! — провикна се Никол. — Добре, ето, че не ме обичате! Спомняте ли си какво ми казахте, когато пристигнах от манастира с госпожицата преди пет месеца?
— Не, но припомнете ми го.
— Казахте: „Аз съм беден.“ Това бе денят, когато четяхме заедно „Танзай“ под един от сводовете на стария, рухнал замък… Вие треперехте много силно този ден.
— Възможно, аз по природа съм стеснителен, но правя каквото мога, за да се избавя от този недостатък.
— По такъв начин, че когато се избавите от всичките си недостатъци — каза Никол, като се смееше, — вие ще бъдете съвършен.
— Ще бъда най-малкото силен, защото мъдростта е тази, която прави силата.
— Бихте ли ми казали къде сте чели това?
— Какво ви интересува? Върнете се към това, което съм ви казал под свода.
Никол чувстваше, че все повече и повече губеше позиции.
— Е, добре! Вие ми казахте „аз съм беден, Никол, никой не ме обича, никой не знае, че имам нещо тук“, и се ударихте по сърцето.
— Грешите, Никол. Ако посочих нещо, докато казвах това, то не е било сърцето, а главата ми. Сърцето е само една помпа, предназначена да изтласква кръвта до крайните части на тялото. Вижте във философския речник статията „Сърце“.
Жилбер вдигна самодоволно глава. Унижен пред Балзамо, той се отнасяше високомерно с Никол.
— Имате право, Жилбер, и наистина трябва да сте се ударили по главата. Та като се ударихте по главата, вие казахте: „Тук се отнасят с мен като с дворно куче и дори Маон е по-щастлив от мен.“ Тогава аз ви отговорих, че нямат право да не ви обичат и че ако бяхте мой брат, аз щях да ви обичам. Струва ми се, че със сърцето си, а не с главата си ви отговорих това. Но може би греша, аз не съм чела философския речник.
— И сте сгрешили, Никол…
— Тогава ме обгърнахте с ръце. „Вие сте сираче, Никол — ми казахте, — аз също съм сирак, нашето нещастие и бедността ни правят повече от братя, така че да се обичаме, Никол, като че наистина сме такива. Впрочем, ако наистина бяхме такива, обществото би ни забранило да се обичаме така, както аз бих искал ти да ме обичаш.“ Тогава вие ме целунахте.
— Възможно е.
— А мислехте ли онова, което казахте?
— Несъмнено. Почти винаги човек мисли това, което казва, в момента, в който го казва. Днес съм пет месеца по-възрастен, научих неща, които не знаех. Отгатвам, че има все още неща, които не познавам. Днес мисля по друг начин.
— Тогава вие сте престорен, лъжлив, лицемерен! — извика ядосана Никол. — Вие няма да се ожените за мен?
— Никога не съм ви казвал, че ще се оженя за вас — отговори младежът с презрение.
— Така значи, така! — се провикна девойката, силно раздразнена. — Струва ми се, че Никол Льоге наистина заслужава Себастиен Жилбер.
— Всички хора са еднакви — каза Жилбер, — само природата или образованието са заложили различни стойности и способности. В зависимост от това дали тези стойности или способности се развиват повече или по-малко хората се отдалечават един от друг.
— Така че, имайки по-развити ценности и способности от моите, вие се отдалечавате от мен.
— Разбира се. Вие, Никол, вече разбирате.
— Да, да! — извика Никол озлобена. — Да, разбирам.
— Какво разбирате?
— Разбирам, че вие сте един безчестен човек.
— Възможно е. Мнозина се раждат с лоши инстинкти, но налице е волята им да ги поправят. Господин Русо също е бил роден с лоши инстинкти, но все пак той ги е изправил. Аз ще направя като господин Русо.
— О, Господи, Господи! — каза Никол. — Как можах да обикна подобен човек.
— Освен това вие не сте ме обикнали, Никол — продължи студено Жилбер, — аз съм ви се харесвал, това е всичко. Вие излизахте от Нанси, където не бяхте виждали нищо освен семинаристи, които ви разсмиваха, или военни, които ви плашеха. И двамата бяхме млади, и двамата — невинни, и двамата — желаещи да престанем да бъдем такива. Природата говореше в нас със своя неудържим глас. Има нещо, което се запалва в нашите вени, когато желаем, една тревога, за която търсим лек в книги, но те пък ни правят още по-тревожни. Когато четяхме заедно една от тези книги — спомнете си, Никол — не че вие отстъпихте, тъй като аз не желаех нищо от вас, защото вие нищо не ми отказвахте, но ние открихме неизвестна тайна. За един или два месеца тази дума беше
— Философия ли е това, което ми развивате? — каза Никол.
— Така мисля — отвърна Жилбер.
— Значи тогава няма нищо свято за философите.
— Напротив, съществува разумът.
— Така че аз, която исках да остана почтено момиче…
— Извинете, но вече е твърде късно за това.
Никол пребледня и се изчерви, като че кръвта й се движеше от една в друга част на тялото й.
— Жената винаги е почтена, бихте казали вие, за да ме утешите, когато е предана на този, чието сърце
