10.
Никол Льоге
През цялото време, докато траеше разпитът на Балзамо, Жилбер бе изпаднал в неописуема тревога.
Тогава една мисъл мина през главата му, той си спомни за подвижната стълба, с която Ла Бри, едновременно готвач, камериер и градинар, си служеше, за да закрепва към зида жасмина и орловите нокти. Като я подпре на стената и се изкачи догоре, той не би изпуснал нито един от издайническите звуци, които така пламенно желаеше да подслуша.
И така, той прескочи преддверието, след това двора и побягна към мястото, където знаеше, че ще намери стълбата, подпряна до зида. Но тъкмо се навеждаше да я вземе, когато му се стори, че дочува някакъв шум откъм къщата. Той се обърна.
Тогава широко отворените му в мрака очи като че съзряха пред черната рамка на открехнатата врата да преминава човешка сянка, така бърза, така безмълвна, сякаш принадлежи на призрак, а не на живо същество.
Той пусна стълбата и тръгна с туптящо сърце към замъка.
Тъкмо когато бе поставил стълбата и бе сложил крак на първото стъпало, вратата на Балзамо се отвори и се затвори отново, като през нея излезе Андре, която безшумно слезе в тъмното, като че някаква свръхестествена сила я водеше и подкрепяше. Момичето стигна по този начин до площадката на стълбището, мина близо до Жилбер, като го докосна леко с роклята си в мрака, където беше потънал, и продължи по своя път.
Жилбер я последва с разкъсано от болка сърце. Все пак, въпреки че вратата бе останала отворена, той се спря. Андре отиде да седне на табуретката до клавесина, върху който продължаваше да гори свещта.
Жилбер дереше гърдите си с ноктите на сгърчените си пръсти. Точно на това място половин час преди това той беше целунал роклята и ръката на тази млада жена, без тя да се ядоса, тук той се беше надявал, беше щастлив! Несъмнено снизходителността на девойката идваше от една от онези дълбоки поквари, които Жилбер бе открил в романите, изпълващи библиотеката на барона, или от едно от онези предателства на чувствата, каквито бе видял да се анализират в някои психологични трактати.
— Щом е така — промърмори той, лутайки се от едната към другата мисъл, — аз като другите ще се възползвам от тази поквара или ще използвам тази изненада на чувствата. И тъй като ангелът хвърли на вятъра своето покривало от невинност, на мен се падат няколко къса от нейната девственост.
Този път Жилбер беше взел решение, той се втурна към салона. Но тъкмо когато щеше да прекрачи прага, една ръка се подаде от тъмнината и го хвана пъргаво под мишница. Жилбер се обърна ужасен, стори му се, че сърцето се обърна в гърдите му.
— Ах! Този път те хванах, безсрамнико! — подшушна тихо в ухото му раздразнен глас. — Опитай се пак да отречеш, че нямаш среща с нея, опитай се да отречеш, че я обичаш…
Жилбер нямаше сили да отърси ръката си, за да я изтръгне от прегръдката, която го задържаше. Все пак прегръдката не бе такава, че да не може да се освободи от нея, тя беше просто на едно момиче. Никол Льоге бе тази, която бе хванала здраво Жилбер.
— И така, какво желаете още? — попита той съвсем тихо и нетърпеливо.
— О, ти искаш да говоря високо, струва ми се! — произнесе Никол с пълен глас.
— Не, не, напротив, искам да мълчиш — отвърна Жилбер със стиснати зъби, като повлече Никол в преддверието.
— Щом е така, последвай ме!
Тъкмо това желаеше Жилбер, защото, следвайки Никол, той се отдалечаваше от Андре.
— Но — каза Жилбер — госпожицата ще се върне в стаята си, тя ще ви повика отново, за да й помогнете да си легне, а вие няма да бъдете там.
— Ако мислите, че това ме притеснява в момента, всъщност вие много грешите. Какво ме интересува дали тя ще ме повика или не! Аз трябва да говоря с вас.
— Вие бихте могли, Никол, да оставите за утре това, което имате да ми кажете, госпожицата е строга, знаете това.
— А, да, аз я съветвам да бъде строга и най-вече с мен.
— Никол, обещавам ви, че утре…
— Ти обещаваш! Красиви са твоите обещания и може да се разчита на тях! Не ми ли беше обещал да ме чакаш днес в шест часа до Мезон-Руж? Къде беше в този час? О, твоите обещания са като тези на управителя на манастира, който бе положил клетва да пази тайната на изповедта, а отиваше да докладва всичките ни грехове на игуменката.
— Никол, помислете, че ще ви уволнят, ако забележат…
— А вас няма ли да ви уволнят, вас, влюбения в госпожицата? Господин баронът ще се притесни от това!
— Мен — каза Жилбер, опитвайки да се защитава — няма никаква причина да ме уволнят.
— Наистина! Той позволил ли ви е да ухажвате дъщеря му? Не вярвах, че е чак дотам философ.
Съкровищата, които желаеше Жилбер, бяха тези на любовта. Той прецени, че гневът на Никол бе по- малко опасен, отколкото желанието да притежава Андре. За миг той направи своя избор и запази в тайна страшното нощно приключение.
— И тъй, понеже непременно държите, нека се изясним — рече той.
— О, това ще стане бързо — извика Никол, чийто характер, абсолютно противоположен на този на Жилбер, не я оставяше да бъде господарка на чувствата си. — Но ти имаш право, тук в приземието не е удобно, да вървим в моята стая.
— Във вашата стая? — извика Жилбер уплашен. — В никакъв случай!
— Защо?
— Там има възможност да бъдем изненадани.
— Но хайде! — отвърна Никол с презрителна усмивка — Кой ще ни изненада? Госпожицата? Всъщност тя трябва да ревнува този хубав господин! За нейно нещастие хората, чиито тайни се знаят, не са никак опасни. Ах, госпожица Андре да ревнува от Никол! Никога не бих повярвала на тази чест!
— Внимавайте!
И Жилбер направи заплашителен жест.
— О, аз не се страхувам, вие вече веднъж ме ударихте, но от ревност. Тогава ме обичахте. Това бе осем дни след красивия ни меден месец и аз се оставих да бъда ударена. Но няма да се оставя днес. Не, не, вие не ме обичате вече и аз съм тази, която ревнува.
— И какво ще направиш? — каза Жилбер, като хвана китката на младото момиче.
— О, ще викам така, че госпожицата ще ви попита с какво право давате на Никол това, което дължите в момента само на нея. И така, пуснете ме, съветвам ви.
Жилбер пусна ръката на Никол. След това, като взе стълбата и я понесе предпазливо, отиде да я подпре на павилиона така, че тя стигна до прозореца на Никол.
— Вижте какво нещо е съдбата — каза тя, — стълбата, която вероятно щеше да послужи за изкачване до прозореца на госпожицата, чисто и просто ще послужи за слизане от мансардата на Никол Льоге. Това ме ласкае.
Жилбер бе почувствал фалша и последва девойката, събирайки всичките си способности за битката, която предчувстваше. Най-напред като предпазлив човек той се увери в две неща. Първото, като минаваше покрай прозореца, бе, че госпожица Дьо Таверне беше още в салона.
Второто, като отиде в стаята на Никол, бе, че можеше, без прекалено много да рискува да си счупи врата, да достигне първото стъпало на стълбата и оттам да се спусне на земята.
По скромност стаята на Никол не се различаваше от останалата част на замъка.
Представляваше таванче, чиито стени се губеха под сиви тапети със зелени рисунки. Сгъваемо легло и голямо мушкато, поставено близко до капандурата, бяха единствените предмети в стаята. Освен това Андре беше заела на Никол една огромна картонена кутия, която й служеше едновременно за скрин и за маса.
Никол седна на края на леглото, Жилбер — на ръба на кутията.
