— Трябваше да ме повикате, госпожице — каза Никол с престорено любезен тон. — Но тогава госпожицата е останала много до късно на клавесина, тъй като, преди госпожицата да влезе в своята стая, аз чух шум от стъпки и слязох.
Тук Никол спря, очаквайки да забележи някакво вълнение у Андре, някакъв знак, някаква руменина, но последната остана спокойна, а душата й сякаш прозираше през чистото огледало на нейното лице.
— И какво? — попита Андре.
— Какво! Госпожицата не беше пред своя клавесин.
Андре повдигна глава, но бе невъзможно да се прочете друго освен учудване в красивите й очи.
— Но това е много странно! — каза тя.
— Наистина е така.
— Казваш, че въобще не съм била в салона, а аз не съм мърдала оттам.
— Госпожицата ще ми прости — каза Никол.
— Мисля, че грешиш, Никол — каза Андре с голяма кротост. — Аз въобще не съм ставала от табуретката. Спомням си, струва ми се, само това, че ми беше студено, че изпитах тежест и голяма трудност да вървя.
— О — каза Никол подигравателно, — когато видях госпожицата, тя все пак вървеше добре.
— Но ти каза преди малко, че не съм била в салона.
— Това е, защото не в салона видях госпожицата.
— А къде тогава?
— В преддверието, близо до стълбите.
— Но как? Все пак аз съм сигурна, че не съм мърдала от салона — продължи Андре, наивно ровейки в спомените си.
— А аз — каза Никол — съм сигурна, че видях госпожицата в преддверието. Дори помислих — добави с удвоено внимание, — че госпожицата се връща от разходка в градината. Вън беше много хубаво, вчера през нощта, след бурята. Приятно е да се разхождаш нощем — въздухът е по-свеж, цветята ухаят най-силно, нали, госпожице?
— Но ти добре знаеш, че не бих посмяла да се разхождам през нощта — каза Андре с усмивка, — аз съм твърде страхлива!
Никол съвсем не счете за нужно да продължи разследването. Това хладнокръвие, което й се струваше върхът на лицемерието, я плашеше.
Така тя реши, че е благоразумно да даде друга насока на разговора.
— Преди малко госпожицата каза, че страда? — продължи тя.
— Да, наистина страдам много — отвърна Андре. — Чувствам се уморена, смазана, и то без никаква причина. Вчера вечерта правих съвсем същото както обикновено. Ако съм започнала да се разболявам?
— О, госпожице — каза Никол, — човек понякога изпитва и скръб!
— Какво? — учуди се Андре.
— Как какво! Скръбта предизвиква същия ефект като умората. Знам това.
— Така ли? Нима ти изпитваш скръб, Никол?
— Но да, госпожице — отвърна Никол, свеждайки поглед.
Андре стана лениво от леглото си, докато се събличаше, за да се облече отново.
— Разкажи ми — каза тя.
— Всъщност аз тъкмо идвах при госпожицата, за да й кажа…
Тя спря.
— И тъй — отвърна простичко Андре.
— Имам намерение да се омъжвам, госпожице — продължи Никол.
— Хайде де! — рече Андре. — Още нямаш седемнадесет години, а мислиш за това?
— Госпожицата е само на шестнадесет.
— Е, и?
— Е, и! Макар и госпожицата да е само на шестнадесет, не мисли ли тя понякога за женитба?
— Какво ви кара да мислите така? — попита строго Андре.
Никол отвори уста да изрече някоя дързост, но добре познаваше Андре и знаеше, че едва започнало, обяснението ще бъде бързо прекъснато, затова промени намерението си.
— Всъщност аз не мога да знам какво мисли госпожицата, аз съм селянка и следвам природните закони. Е, добре, аз обичам някого.
— А този някой обича ли ви?
— Така мисля, госпожице.
Никол разбра, че съмнението е твърде слабо и че в подобна ситуация се изискваше утвърдителен отговор.
— Ще рече, че съм сигурна в това — добави тя. — Трябва да се мисли за бъдещето. Вие, която сте дъщеря на благородник, вие безспорно ще имате богатство от някой заможен роднина. Аз, която нямам дори роднина, ще имам само това, което сама си намеря.
Тъй като всичко това изглеждаше на Андре съвсем простодушно, тя малко по малко забрави тона, с който бяха произнесени думите, които бе намерила за неблагоприлични, и естествената й доброта взе надмощие.
— Всъщност — каза тя — за кого искаш да се омъжиш?
— О, някой, когото госпожицата познава — рече Никол, като прикова двете си хубави очи върху тези на Андре.
— Кой е той? Караш ме да се измъчвам. Да видим.
— Добре тогава, той е… Жилбер — каза тя.
За голямо учудване на Никол Андре дори не премигна.
— Жилбер, малкият Жилбер, синът на моята дойка?
— Самият той.
— Как! Ти искаш да се омъжиш за това момче?
— Да, госпожице, за него.
— А той обича ли те?
Никол помисли, че моментът е решителен.
— Казвал ми го е двадесет пъти — отвърна тя.
— Добре тогава, омъжи се за него — каза спокойно Андре, — не виждам никаква пречка. Ти вече нямаш родители, той е сирак, всеки от вас е господар на своята съдба.
— Без съмнение — запелтечи Никол, стъписана от това развитие на нещата, така различно от нейните очаквания. — Какво! Госпожицата разрешава!
— Напълно, само че и двамата сте доста млади.
— Ще работим.
— Какво ще работи той, не го бива за нищо.
В този момент Никол не издържа повече, това лицемерие я бе изтощило.
— Госпожицата ще ми позволи ли да й кажа, че тя се отнася доста зле с нещастния Жилбер — отговори тя.
— Ами! — каза Андре. — Отнасям се с него така, както го заслужава, той е мързеливец.
— О, госпожице, той все чете и иска единствено да се образова.
— Изпълнен с лоши намерения — продължи Андре.
— Не към госпожицата все пак — отвърна Никол.
— Как така?
— Госпожицата го знае по-добре от всеки, тя, която му поръчва да ловува за трапезата.
— Аз?
— И която понякога го кара да изминава по десет левги, за да намери дивеч.
— Боже мой, признавам, че никога не съм обръщала и най-малко внимание на това.
— На дивеча… — каза Никол, като се присмя.
— Но какво означава тази духовитост? — попита Андре, като изведнъж се оживи.
— Аз не съм духовита, госпожице — каза Никол. — Духовитостта е подходяща за високопоставените
