— Дяволски трудно е да се повярва — повтаряше баронът, — освен ако не се види…
— Тогава, щом непременно трябва да видите, обърнете се — каза Балзамо, като простря ръка към алеята с дървета, в началото на която галопираше много бързо конник, чийто кон караше земята да трепери.
— О, о! — извика баронът — ето, наистина…
— Господин Филип! — извика Никол, повдигайки се на пръсти.
— Нашият млад господар — рече Ла Бри с радостен възглас.
— Братко мой! Братко мой! — възкликна Андре, като протегна през прозореца ръцете си към него.
— Да не би това случайно да е вашият син, скъпи бароне? — попита нехайно Балзамо.
— Да, за Бога! Да, това е самият той — отговори баронът слисан.
— Това е началото — каза Балзамо.
— Значи наистина вие сте магьосник? — попита баронът.
Тържествуваща усмивка се изписа по устните на чужденеца. Конят видимо се приближаваше и скоро бе видян, облян в пот, обгърнат във влажни пари, да преминава последните редици от дървета и продължи да тича, докато един млад офицер със среден ръст, покрит с кал, и лице, оживено от бързината на препускането, скочи от коня и прегърна баща си.
— Ах, дявол да го вземе! — казваше баронът, разколебан в принципите си на недоверчивост.
— Да, татко — казваше Филип, който виждаше остатък от съмнение по лицето на стареца, — наистина, това съм аз!
— Несъмнено си ти — отговори баронът, — виждам го, по дяволите, добре!
— Татко — каза Филип, — голяма чест е оказана на нашата къща.
Старецът вдигна глава.
— Прочута гостенка се отправи към Таверне, след един час Мария-Антоанета, ерцхерцогиня на Австрия и дофина на Франция, ще бъде при нас.
Баронът отпусна ръце с толкова смирение, колкото сарказъм и ирония бе изразил, и се обърна към Балзамо:
— Простете — каза той.
— Господине — каза Балзамо, покланяйки се на Таверне, — оставям ви с господина сина ви, от дълго време не сте се виждали и със сигурност имате да си кажете хиляди неща.
И Балзамо, след като бе поздравил Андре, която, радостна от пристигането на брат си, се бе втурнала да го посрещне, се оттегли, правейки знак на Никол и на Ла Бри, които несъмнено разбраха този знак, тъй като последваха Балзамо и се изгубиха с него под дърветата на алеята.
13.
Филип дьо Таверне
Филип дьо Таверне, рицарят Мезон-Руж, съвсем не приличаше на сестра си, макар че също беше хубав като мъж, както тя беше хубава като жена. Наистина, очи с нежно и благородно изражение, безупречен профил на лицето, възхитителни ръце, изящен крак и прелестна снага даваха облика на този очарователен благородник.
Както всички изтънчени духове, почувствали се угнетени от живота, какъвто им го предлага светът, Филип бе тъжен, без да е мрачен. Може би на тази своя печал той дължеше нежността си, защото без тази неволна печал той бе по природа властен, високомерен и малко общителен.
Филип взе ръката на Андре и тази на баща си и ги заведе и двамата в салона, където те останаха сами.
— Вие не можете да повярвате, татко мой. Ти си изненадана, сестричке — каза той, след като ги беше накарал да седнат от двете му страни. — Но въпреки всичко това е напълно вярно, след няколко мига госпожа дофината ще бъде в нашето скромно имение.
— Трябва на всяка цена да й се попречи, дявол да го вземе! — извика баронът. — Ако се случи подобно нещо, ние ще бъдем завинаги опозорени! Ако госпожа дофината е дошла тук да търси образец на френското благородничество, аз я съжалявам. Но по каква случайност, кажи ми, тя е избрала тъкмо моята къща?
— О, това е дълга история, татко мой.
— Разкажи ни я — извика Андре.
— Да, история, която ще възвърне вярата в Бога на онези, които са забравили, че той е наш спасител и баща.
Баронът изви устни като човек, който се съмнява, че върховният съдник на хората и събитията би благоволил да сведе очи към него и да се намеси в работите му. Андре, виждайки, че Филип беше радостен, не се съмняваше в нищо и стискаше ръката му, за да му благодари за новината, която беше донесъл, и за щастието, което като че ли изпитваше, шепнейки:
— Братко мой! Добри ми братко!
— Братко мой! Добри ми братко! — повтаряше баронът. — Дявол да го вземе, тя е доволна от това, което ни се случва.
— Но вие виждате добре, татко мой, че Филип изглежда щастлив!
— Защото господин Филип е един ентусиаст, но аз, който за щастие или за нещастие мога да оценя нещата — каза Таверне, хвърляйки натъжен поглед към мебелировката на своя салон, — не виждам нищо весело във всичко това.
— Вие скоро ще бъдете на друго мнение, татко мой — каза младият човек, — когато ви разкажа това, което ми се случи.
— Разказвай тогава — промърмори старецът.
— И така, аз бях, както знаете, в гарнизона в Страсбург. А вие знаете, че именно през Страсбург дофината влезе във Франция.
— Нима в тази бърлога знаем нещо? — каза Таверне.
— Значи казваш, скъпи братко, че от Страсбург дофината е…
— Да. Ние чакахме от сутринта върху насипа, валеше като из ведро, дрехите ни бяха подгизнали. Нямахме сигурно известие за точния час, в който щеше да пристигне госпожа дофината. Моят началник ме изпрати да разузная и да пресрещна кортежа. Изминах почти цяла левга. Изведнъж зад завоя на един път аз се намерих лице в лице с първите благородници от ескорта. Размених няколко думи с тях. Те предхождаха Нейно кралско величество, която подаде глава през вратата на каретата и попита кой съм аз. Като че ли някой ме повика, но тъй като бързах да отнеса положителния отговор на този, който ме беше изпратил, аз вече бях потеглил в галоп. Умората от шестчасова езда бе изчезнала като по чудо.
— А госпожа дофината? — попита Андре.
— Тя е млада като мен, красива е като всички ангели — каза рицарят.
— Госпожа дофината не прилича ли малко на някого, когото ти познаваш?
— Когото аз познавам?
— Да.
— Никой не може да прилича на госпожа дофината! — извика възторжено младият човек.
— Помисли.
Филип помисли.
— Не — каза той.
— Ами… на Никол например?
— О, странно наистина! — извика Филип изненадан. — Да, всъщност Никол има нещо общо с прочутата пътничка. О, тя е толкова далече, толкова под нея! Но откъде бихте могли да знаете това, татко мой?
— Дължа го на един магьосник.
— На един магьосник? — попита Филип учуден.
— Да, който в същото време ми бе предрекъл твоето идване.
— Чужденецът? — попита плахо Андре.
— Чужденецът. Това да не е човекът, който беше до вас, когато пристигнах, господине, и който дискретно се оттегли при моето приближаване.
— Именно, но довърши разказа си, Филип, довърши го.
— Може би е по-добре да направим някои приготовления? — каза Андре.
