дами. Аз съм едно бедно момиче и казвам чисто и просто това, което е.
— Това, което е? Да видим!
— Госпожицата клевети Жилбер, който е изпълнен с внимание към нея.
— Но той изпълнява само своите задължения като прислужник. По-нататък?
— Но Жилбер не е прислужник, госпожице, не му се плаща. Той е син на ваши стари полски работници, дава му се храна, дава му се подслон, той не прави нищо в замяна — толкова по-зле за него.
— Достатъчно, Никол — каза строго Андре. — Обяснете ми веднага какво искате да кажете?
— Госпожицата със сигурност знае по-добре от мен това, което искам да кажа.
— Не, не зная нищо, дори не се досещам за нищо, тъй като нямам време да отгатвам гатанките, които ми задавате. Искате моето съгласие, за да се ожените, нали?
— Да, госпожице, и моля госпожицата да не ми се сърди, ако Жилбер ме обича.
— А какво ме интересува дали Жилбер ви обича, или не ви обича? Ето на, в действителност вие ме уморявате, госпожице.
Никол се повдигна на малките си крака като млад петел на задните си нокти. Ядът, така дълго сдържан в нея, най-накрая преля.
— А може би — рече тя — госпожицата вече е казала същото нещо на Жилбер.
Андре се приближи към Никол, като я изгледа с презрителен поглед.
— От един час поради някаква причина сте безкрайно безочлива. Искам да престанете с това.
— Но… — рече Никол леко развълнувана.
— Казвате, че съм говорила с Жилбер?
— Да, госпожице, това казвам.
Една мисъл, която дълго време се бе струвала невъзможна на Андре, мина през ума й.
— Но тази нещастница ревнува, Бог да ми прости! — извика тя, като избухна в смях. — Успокой се, бедна ми Льоге, аз не поглеждам твоя Жилбер и дори не бих могла да ти кажа какъв е цветът на очите му.
И Андре се почувства напълно готова да прости това, което според нея не беше вече безочие, а лудост. Но това съвсем не влизаше в сметките на Никол, тя гледаше като обидена и съвсем не искаше прошка.
— Вярвам ви — отвърна тя, — няма начин да разберете това, като го гледате през нощта.
— Но какво… — рече Андре, която започваше да разбира, но още не можеше да повярва.
— Казвам, че ако госпожицата говори с Жилбер само нощем, както направи вчера, това не е начинът добре да познава чертите на лицето му.
— Ако не се изясните веднага, внимавайте! — рече Андре, силно пребледняла.
— О, това ще бъде много лесно, госпожице — каза Никол, като изостави целия си предпазлив план. — Тази нощ видях…
— Млъкнете, викат ме отдолу — каза Андре.
Всъщност един глас викаше от приземието.
— Андре! Андре!
— Това е господин баща ви, госпожице — каза Никол, — заедно с чужденеца, който прекара нощта тук.
— Слезте и кажете, че не мога да отговоря, кажете, че страдам, че съм отпаднала, и се върнете, за да довършим както подобава този странен спор.
— Андре! — извика отново баронът. — Господин Балзамо иска само да ви удостои със сутрешните си поздравления.
— Вървете! Казвам ви! — повтори Андре, като посочи вратата на Никол с жест на кралица.
Никол се подчини, както се подчиняваше на Андре всеки, на когото тя заповядваше, без да отговаря, без да смръщи вежди. Но когато тя излезе, Андре почувства нещо странно. Приближи се до прозореца и видя Балзамо, който я поздравяваше почтително, приковал очи в нея. Андре залитна и се задържа за капаците, за да не изгуби равновесие.
— Добър ден, господине — отговори тя на свой ред.
Тя произнесе тези три думи точно в момента, когато Никол, която идваше да предупреди барона, че дъщеря му няма да отговори, остана стъписана и със зяпнала уста, без нищо да разбира от това своенравно противоречие.
Почти веднага след това Андре, напусната от всичките си сили, падна върху креслото.
Балзамо продължаваше да я гледа.
12.
През деня
Пътникът беше станал рано сутринта, за да хвърли поглед на колата и да се осведоми за здравето на Алтотас.
В замъка всички още спяха с изключение на Жилбер, който, скрит зад решетките на прозореца на стаята, която обитаваше, близо до входната врата, с любопитство бе следил движенията на Балзамо и бе наблюдавал всичките му постъпки. Но Балзамо се беше оттеглил, затваряйки вратата на колата на Алтотас, и беше вече далече, когато Жилбер стигна алеята с дървета.
В действителност, докато Балзамо се изкачваше към хълма, той бе поразен от промяната, която денят внасяше в пейзажа, сторил му се така мрачен вечерта.
И тъй, Балзамо стигна до най-високата част на терена. Там той видя все още величествените руини на замък, построен от кремък. Половината от една кула стърчеше сама сред огромен куп камъни, върху които се извиваха дълги гирлянди от бръшлян и саморасла лоза, тези диви деца на разрухата, които природата е поставила върху руините, за да покаже на човека, че дори и руините са плодородни.
Така погледнато, на имението Таверне, простиращо се на седем-осем арпана51, не липсваха нито достойнство, нито прелест. Къщата приличаше на онези пещери, чиито подстъпи са разкрасени от природата с цветя, лиани и капризната фантазия на скалните й образувания, но чиято външна голота плаши и отблъсква заблудения пътник, който търси във вдлъбнатата скала убежище за нощта.
Докато се връщаше след едночасова разходка от руините към обитаваната къща, Балзамо видя барона, загърнал слабото си тяло в голям басмен халат на цветчета, да излиза от къщата през една странична врата, водеща към стълбата, и да преминава през градината, чистейки своите рози и мачкайки охлюви. Балзамо побърза да го пресрещне.
— Господине — каза той с грижливо подбрана учтивост, която подчертаваше заради бедността на своя домакин, — позволете ми да ви поднеса своите извинения, както и своите почитания. Трябваше да дочакам вашето събуждане, за да сляза, но от моя прозорец гледката на Таверне ме съблазни, прииска ми се да видя отблизо тази красива градина и тези величествени развалини.
— Работата е там, господине, че развалините са твърде красиви — отговори баронът, след като бе отвърнал на учтивостта на Балзамо. — Това е единственото красиво нещо тук.
— Това замък ли е било? — попита пътникът.
— Да, той беше мой или по-скоро на моите предци. Наричаше се Мезон-Руж и ние дълго носихме това име редом с името Таверне. Дори и титлата барон принадлежи на Мезон-Руж. Но, скъпи гостенино, да не говорим за онова, което вече не съществува.
Балзамо се поклони в знак на съгласие.
— Аз се чувствам превъзходно тук, господине.
— Кучешка колиба, скъпи господине, кучешка колиба — каза баронът. — Гнездо, което плъховете започват да обожават, откакто лисиците, гущерите и смоците ги изгониха от другия замък. О, за Бога, господине — продължи баронът, — вие, който сте магьосник или почти такъв, вие би трябвало с едно замахване на пръчица да издигнете отново стария замък Мезон-Руж и преди всичко да не забравите двете хиляди арпана ливади и гори, които го опасваха. Но аз се обзалагам, че вместо да мислите за това, вие сте благоволили да спите в едно отвратително легло.
— О, господине!
— Не се оправдавайте, скъпи ми господине, леглото е отвратително, аз го познавам, това е леглото на сина ми.
