Но баронът я възпря с ръка.
— Колкото повече се приготвяме, толкова по-смешни ще бъдем — каза той. — Продължете, Филип, продължете.
— Добре, татко мой. Върнах се в Страсбург, изпълних поръчението си, предупредиха управителя господин Дьо Стенвил, който веднага дотича. Тъкмо когато управителят, предупреден от един пратеник, пристигаше на насипа, се чу тропот, кортежът започна да се появява и ние изтичахме към портата на Кел54. Аз бях близо до управителя.
— Господин Дьо Стенвил — каза баронът. — Но почакай, аз познавах един Стенвил…
— Зет на министъра, на господин Дьо Шоазьол.
— Точно той — продължавай — каза баронът.
— Госпожа дофината, която е млада, несъмнено обича младите лица, защото изслуша разсеяно комплиментите на господин управителя и прикова очи върху мен, а аз се бях отдалечил от уважение.
— Нали това е господинът — попита тя, като ме посочи, — който беше изпратен да ме посрещне?
— Да, госпожо — отвърна господин Дьо Стенвил.
— Приближете се, господине! — каза тя.
Аз се приближих.
— Как ви наричат? — попита госпожата с очарователен глас.
— Рицаря Дьо Таверне Мезон-Руж — отговорих аз, заеквайки.
— Запишете това име във вашия бележник, скъпа моя — каза госпожа дофината, като се обърна към една стара дама, за която знаех, че е графиня фон Лангерсхаузен, нейна гувернантка, и тя наистина отбеляза името ми в своите записки. После тя се обърна към мен: „О, господине в какво състояние ви е довело това ужасно време! Укорявам се, като си помисля, че заради мен сте страдали толкова много.“
— Колко любезно от страна на госпожа дофината. И какви очарователни думи! — извика Андре, като плесна ръце.
— Аз даже ги запомних дума по дума — каза Филип, — с интонацията, с израза на лицето, които ги придружиха, всичко, всичко, всичко!
— Много добре! Много добре! — промърмори баронът със странна усмивка, в която личаха едновременно глупавото бащино самодоволство и лошото мнение, което той имаше за жените, дори и за кралиците. — Добре, продължавайте, Филип.
— Какво отговорихте вие? — попита Андре.
— Не отговорих нищо, поклоних се до земята, а госпожа дофината отмина.
— Как! Нищо не сте отговорили? — извика баронът.
— Гласът ми ме беше напуснал, татко мой, цялото ми същество се събра в сърцето ми, което усещах да бие силно.
— По дяволите, ако аз на вашите години, когато бях представен на принцеса Лежинска, не знаех какво да кажа!
— Вие сте много духовит, господине — каза Филип, покланяйки се.
Андре стисна ръката му.
— Възползвах се от заминаването на Нейно величество, за да се върна в жилището си и да се преоблека там, защото действително бях така мокър и изцапан с кал, че предизвиквах съжаление.
— Бедни братко — пошепна Андре.
— През това време — продължи Филип — госпожа дофината бе пристигнала в кметството и приемаше приветствията на жителите. След като се бяха изчерпали приветствията, дойдоха да я предупредят, че е сервирано, и тя седна на масата. Един от моите приятели, сержантът на полка, същият, който ме бе изпратил да посрещна Нейно величество, ме увери, че принцесата е погледнала няколко пъти, търсейки ме сред редиците офицери, които присъстваха на обяда й. „Не виждам — казала Нейно величество, след като няколко пъти подновила напразно това търсене — младия офицер, който бе изпратен насреща ми тази сутрин. Не му ли бе казано, че бих желала да му благодаря?“ Сержантът се приближил. „Госпожо — казал той, — господин лейтенантът Дьо Таверне трябваше да се върне вкъщи, за да се преоблече и да се представи след това по по-подходящ начин пред Ваше кралско величество.“ Миг след това аз влязох. Бях само от пет минути в залата, когато госпожа дофината ме забеляза. Тя ми направи знак да отида при нея и аз се приближих. „Господине — ми каза тя, — ще ви бъде ли неприятно да ме последвате в Париж? — О, госпожо — извиках аз. — Напротив, и това ще бъде първото щастие за мен. Но аз съм на служба, в гарнизона в Страсбург и… — От кого зависите? — От военния управител. — Добре… Ще уредя това с него.“ Тя ми махна с ръка и аз се оттеглих. Вечерта тя се приближи до управителя. „Господине — му каза тя, — искам да задоволя един мой каприз. — Кажете този каприз и това ще бъде заповед за мен, госпожо. — Е добре, дадох обет, че ще взема на служба при мен първия французин, който и да е, когото ще срещна, стъпвайки на френска земя, и ще го даря със щастие, него и семейството му, ако все пак е във властта на принцовете да даряват щастие на някого. — Принцовете са наместници на Бога на земята. Но кой е човекът, който е имал щастието първи да срещне Ваше величество? — Господин Дьо Таверне Мезон-Руж, младият лейтенант, който трябваше да ви предупреди за моето пристигане.“ От този момент аз не напуснах вратата на нейната карета.
— Е, е! — каза баронът със същата усмивка. — Това е странно, но не и невъзможно!
— Кое, татко мой? — попита наивно младият човек.
— О, аз разбирам — каза баронът, — разбирам, ех!
— Но, мой скъпи братко — каза Андре, — все още не разбирам как след всичко това госпожа дофината е могла да дойде в Таверне?
— Почакай, снощи към единадесет часа ние пристигнахме в Нанси и преминахме през града с факли. Дофината ме извика. „Господин Дьо Таверне — каза тя, — накарайте ескорта да ускори ход.“ Дадох знак, че дофината иска да върви по-бързо. „Искам да тръгна утре рано сутринта — добави тя. — Ваше величество желае да измине утре дълъг преход? — попитах аз. — Да, но желая да спра по пътя.“ Нещо като предчувствие разтревожи сърцето ми при тези думи. Аз замълчах. „Можете ли да отгатнете къде искам да спра?“ — попита тя, смеейки се.
— Не, госпожо.
— Искам да спра в Таверне.
— Какво ще правите там. Боже мой? — извиках аз.
— Ще видя вашия баща и вашата сестра.
— Моят баща! Моята сестра! Как, Ваше кралско величество знае…
— Осведомих се — каза — и разбрах, че те живеят на двеста крачки от пътя, който ние следваме. Ще дадете заповед да се спре в Таверне.
Пот обля челото ми и аз побързах да кажа на Нейно кралско величество с трепет, който вие разбирате: „Госпожо, къщата на моя баща не е достойна да приеме една такава голяма принцеса като вас. — И защо? — попита Нейно кралско величество. — Ние сме бедни, госпожо. — Толкова по-добре — каза тя, — посрещането наистина ще бъде, сигурна съм, сърдечно и скромно. Все ще има, колкото и бедно да е Таверне, чаша мляко за една приятелка, която иска да забрави за миг, че е ерцхерцогиня на Австрия и дофина на Франция. — О, госпожо — отговорих аз, покланяйки се.“
— О — възкликна Андре, — и Нейно кралско величество, толкова добра, както по всичко личи, ще се задоволи с моите цветя и с чаша от моето мляко, както е казала.
— Да — каза баронът, — но тя няма да бъде доволна от моите кресла, които ще й потрошат костите, от моята вътрешна облицовка на стените, която ще натъжи погледа й. По дяволите капризите. Хубава работа, Франция ще бъде управлявана от една жена с подобни прищевки. Мътните да го вземат! Ето зората на едно странно царуване!
— О, татко мой, бихте ли могли да кажете подобно нещо за една принцеса, която ни обсипва с почит!
— Която по-скоро ме позори! — извика старецът. — Кой мисли в този момент за семейство Таверне? Никой! Името на семейството спи под руините на Мезон-Руж и аз се надявах, че то ще излезе по неповторим начин и само когато моментът е настъпил. Но не, надеждите ми са били напразни и ето, че капризът на едно дете ще ги възкреси помръкнали, потънали в мрак, окаяни, презрени. Ето, че вестниците, дебнещи за всичко смешно, за да извлекат скандала, от който живеят, ще отпечатат на мръсните си страници посещението на
