Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Терезия.

— Защото историята няма да узнае онова, което знаят Мария-Терезия, Ваше кралско величество и аз.

— Ние тримата имаме обща тайна, господине? — каза дофината, като се усмихна презрително.

— Ние тримата, госпожо — отговори спокойно Балзамо, — да.

— Да видим каква е тази тайна, господине?

— Ако я кажа, вече няма да бъде такава.

— Няма значение, кажете я.

— Ваше величество го желае?

Балзамо се поклони.

— В двореца Шьонбрун има — каза той — един кабинет, който наричат Саксонския кабинет заради великолепните порцеланови вази в него.

— Да. И?

— Този кабинет е част от частния апартамент на Нейно величество императрица Мария-Терезия.

— Да.

— Обикновено в този кабинет тя пише интимната си кореспонденция.

— Да.

— На великолепно писалище, направено от Бул58, което е било подарено на император Франциск I от крал Луи XV.

— Дотук всичко, което казвате, е вярно, господине, но всеки може да знае това, което вие казвате.

— Нека Ваше величество благоволи да запази търпение. Един ден, към седем часа сутринта, императрицата не беше още станала, Ваше величество влезе в този кабинет през врата, използвана само от нея, защото сред височайшите дъщери на Нейно величество императрицата Ваше величество беше най- обичаната.

— После, господине?

— Ваше величество се приближи до писалището. Ваше величество трябва да си спомни това, има точно пет години оттогава.

— Продължавайте.

— Ваше величество се приближи до писалището, там имаше разтворено писмо, което императрицата бе писала вечерта.

— И?

— И Ваше величество прочете това писмо.

Дофината леко се изчерви.

— И след като го прочете, Ваше величество явно е била недоволна от някои изрази, защото взе перото и със собствената си ръка…

Изглежда, дофината очакваше края със силно безпокойство. Балзамо продължи:

— Тя зачерта три думи.

— И тези три думи, кои бяха те? — извика живо дофината.

— Това бяха първите три в писмото.

— Не ви питам за мястото, където се намираха, а за техния смисъл.

— Прекалено голямо засвидетелстване на обич, несъмнено към особата, за която писмото е било предназначено, тук ще видите една от онези слабости, в които, както ви казвах, че тя може да бъде обвинена.

— И така, вие си спомняте тези три думи?

— Спомням си ги.

— Бихте ли ми ги повторили?

— Разбира се.

— Повторете ги!

— На висок глас?

— Да.

— Скъпа моя приятелко.

Мария-Антоанета прехапа устни и пребледня.

— Сега — каза Балзамо — Ваше кралско величество желае ли да й кажа до кого бе адресирано това писмо?

— Не, но искам да ми го напишете.

Балзамо извади от джоба си нещо като тефтерче със златна закопчалка, написа върху един от неговите листа няколко думи с молив от същия метал, откъсна листа и го поднесе, покланяйки се, на принцесата.

Мария-Антоанета взе листа и прочете:

Писмото е било адресирано до близката на крал Луи XV, госпожа маркизата Дьо Помпадур.

Дофината вдигна учудения си поглед към този човек, чиито слова бяха така откровени, гласът така ясен и така непоколебим, който, кланяйки й се ниско, в същото време сякаш я превъзхождаше.

— Всичко това е вярно, господине — каза тя, — и макар да не знам по какъв начин сте се снабдили с тези подробности, тъй като не мога да лъжа, повтарям го високо — това е вярно.

— Тогава — каза Балзамо — нека Ваше величество ми позволи да се оттегля и се задоволи само с това безобидно доказателство за моите знания.

— Не, господине — поде възбудено дофината, — след като се убедих, че сте учен, аз още повече държа на вашето предсказание. Вие ми говорихте само за миналото, а бъдещето е това, което аз изисквам от вас.

Принцесата произнесе тези няколко думи с трескаво вълнение, което напразно се опитваше да скрие от своите слушатели.

— Готов съм — каза Балзамо. — И все пак още веднъж умолявам Ваше кралско величество да не настоява.

— Никога не съм повтаряла два пъти аз искам, а вие си спомняте, господине, че вече го казах един път.

— Поне ме оставете да се посъветвам с оракула, госпожо — каза Балзамо с умоляващ глас. — Чак след това ще знам дали мога да разкрия предсказанието на Ваше кралско величество.

— Добро или лошо, аз го искам, чувате ли добре, господине? — продължи Мария-Антоанета с нарастващо раздразнение. — Ако е добро, аз няма да повярвам в него, взимайки го за ласкателство, ако е лошо, ще го смятам за предупреждение и каквото и да бъде то, обещавам ви, че ще ви бъда признателна. Така че започвайте.

Принцесата произнесе тези последни думи с тон, не търпящ нито забележка, нито отлагане. Балзамо взе тумбестата гарафа с тясно и късо гърло, за която вече говорихме, и я постави върху златен поднос. Така осветена, водата грейна в жълто-червени отблясъци, които, смесени със седефа по стените на съда и диаманта в центъра, разкриха някакъв тайнствен смисъл пред внимателния поглед на гадателя. Всички замълчаха. Балзамо вдигна в ръцете си кристалната гарафа и след като за момент я разгледа внимателно, я постави отново на масата, като поклати глава.

— И какво? — попита дофината.

— Не мога да говоря — каза Балзамо.

Лицето на принцесата придоби изражение, което видимо означаваше: „Бъди спокоен, аз знам как да накарам да говорят тези, които искат да мълчат.“

— Защото нямате да ми кажете нищо? — поде тя с висок глас.

— Има неща, които никога не трябва да се казват на принцесите, госпожо — отвърна Балзамо с тон, подсказващ, че е готов да устои дори на заповедите на дофината.

— Най-вече — продължи тя — когато тези неща, повтарям, са равнозначни с думата нищо.

— Съвсем не това ме спира, госпожо, напротив.

Балзамо изглеждаше смутен, кардиналът започна да му се подсмива, а баронът се приближи,