— Как ще умре моят съпруг?
— Обезглавен.
— Как ще умре граф Дьо Прованс?
— Без крака.
— Как ще умре граф Д’Артоа?
— Без двор.
— А аз?
Балзамо поклати глава.
— Говорете… — каза дофината. — Но говорете…
— Нямам какво повече да кажа.
— Но аз искам да говорите! — извика Мария-Антоанета, цялата разтреперана.
— Имайте милост, госпожо…
— О, говорете! — извика дофината.
— Никога, госпожо, никога.
— Говорете, господине — продължи Мария-Антоанета със заплашителен тон — Говорете или ще си помисля, че всичко това е една жалка комедия. И внимавайте, не си играйте така с една дъщеря на Мария- Терезия, с една жена, която държи в ръцете си живота на тридесет милиона души.
Балзамо остана безмълвен.
— Хайде, не знаете ли повече — каза принцесата, повдигайки с презрение рамене — или по-скоро въображението ви е изчерпано.
— Казвам ви, госпожо, знам всичко — поде Балзамо — и тъй като го искате непременно…
— Да, искам го.
Балзамо взе гарафата, все още върху златния поднос, после я внесе в мрачното дъно на тунела, където няколко декоративни скали образуваха пещера, след това, като хвана ерцхерцогинята за ръка, я въведе под черната сянка на свода.
— Готова ли сте? — каза той на принцесата, която беше почти изплашена от тази буйна постъпка.
— Да.
— Тогава на колене, госпожо, на колене и вие ще сте в състояние да се молите Бог да ви спести ужасната развръзка, на която ще станете свидетел.
Дофината се подчини машинално и се свлече на колене.
Балзамо докосна със своята пръчица кристалното кълбо, в средата на което ясно се очерта някаква без съмнение зловеща и ужасяваща картина. Дофината се опита отново да се вдигне, залитна за момент, падна пак, издаде страшен вик и припадна. Баронът притича, принцесата беше в безсъзнание. След няколко минути тя дойде на себе си. Тя допря ръце до челото си като човек, който се опитва да събере спомените си.
— Гарафата! — Извика тя изведнъж с изблик на неизразим ужас. — Гарафата!
Баронът й я поднесе. Водата беше бистра и без нито едно петно.
Балзамо беше изчезнал.
16.
Барон Дьо Таверне вярва, че най-сетне съзира късче от бъдещето
Първият, който забеляза припадъка на госпожа дофината, беше, както казахме, барон Дьо Таверне. Той чакаше скрит и по-обезпокоен от всички заради онова, което щеше да се случи между нея и магьосника. Той беше чул вика на Нейно кралско величество, беше видял Балзамо да излиза стремглаво от гъсталака и беше дотичал тутакси.
Първата дума, която изрече дофината, бе да й покажат гарафата, втората — никой да не закача магьосника. Тогава придворната дама се доближи до Мария-Антоанета и на свой ред я заразпитва на немски. Тя не отговаряше на нито един от въпросите й, освен че Балзамо не беше се отнесъл с нея без уважение. Може би уморена от дългия път и бурята предишната вечер, тя бе получила пристъп на нервна треска. Отговорите бяха превеждани от господин Дьо Роан, който чакаше обяснения, но не смееше да пита. В двора човек трябва да се задоволи и с недомлъвки. Но тези на дофината не задоволяваха никого. Филип се приближи към нея.
— Госпожо — каза той, — аз съм тук, за да се подчинявам на заповедите на Нейно кралско величество. Но за съжаление трябва да ви напомня, че вие решихте да спрем тук за половин час и той вече изтече. Конете са готови.
— Добре, господине — рече тя с изящен жест на болезнена незаинтересуваност, — но се връщам към първото си намерение. Неспособна съм да тръгна в това състояние. Ако поспя няколко часа, струва ми се, че тези часове на почивка ще ме възстановят.
Баронът пребледня. Андре погледна с безпокойство баща си.
— Ваше величество знае, че тази къща не е подходяща за вас — запелтечи барон Дьо Таверне.
— О, моля ви, господине, всичко ще бъде наред, ако си почина малко — отговори дофината като жена, която всеки миг ще припадне.
Андре веднага отиде да приготви своята стая. Тя не беше нито най-голямата, нито най-богато украсената. Но в стаята на младо аристократично момиче, дори бедно като Андре, винаги има нещо кокетно, което привлича погледа на другите жени. Всеки искаше да покаже усърдие спрямо дофината, но с меланхолични усмивки тя направи знак, че повече няма сила да говори и че би предпочела да остане сама.
Не бяха ли наистина страшни предзнаменованията, които я следваха във Франция? Тази стая, в която тя бе спряла в Страсбург, първото място на земята, където стъпи и на която земя трябваше да бъде кралица, бе украсена с гоблен, изобразяващ клането на Невинните, и бурята предишната нощ, дървото, което падна до каретата й, изтръгнато от корените си, и накрая, предсказанията, направени от един толкова необикновен човек, последвани от онова странно видение, чиято тайна дофината бе решила да не разкрива на никого.
След около десет минути Андре се върна, за да съобщи, че стаята е готова. Момичето остана известно време право пред принцесата. Не смееше да заговори, до такава степен Нейно кралско величество изглеждаше потънала в мислите си. Накрая Мария-Антоанета вдигна глава и като се усмихна, направи на Андре знак с ръка.
— Стаята на Нейно величество е готова. Бихме искали само да я помолим… — Дофината не я остави да довърши.
— Много благодаря, госпожице — каза тя. — Извикайте, моля ви, графиня Дьо Лангерсхаузен и ни бъдете водач.
Андре се подчини. Старата придворна дама се приближи забързано.
— Подайте ми ръка, добра ми Бригит — каза дофината на немски, — защото всъщност не се чувствам способна да вървя сама.
Графинята се подчини. Андре направи движение, че ще я последва.
— Разбирате ли немски, госпожице? — попита Мария-Антоанета.
— Да, госпожо — на немски й отговори Андре, — и дори мога да говоря малко.
— Чудесно! — извика дофината радостно. — О, това съвпада точно с плановете ми.
Въпреки желанието си Андре не посмя да попита величествената си гостенка за плановете й, макар че искаше много да ги научи. Дофината се подпря на ръката на госпожа Лангерсхаузен и тръгна с бавни крачки. Коленете й сякаш щяха да се счупят под тежестта й.
Напускайки свода със залитане, тя чу господин Дьо Роан да казва:
— Но как, господин Дьо Стенвил, вие смятате да говорите с Нейно кралско величество въпреки заповедта й.
— Трябва — каза той с твърд глас. — Тя ще ме извини, сигурен съм.
— Наистина, господине, не знам дали не трябва…
— Оставете нашия управител да се изкаже, господин Дьо Роан — каза дофината, появявайки се в рамката на свода със зеленина. — Елате, господин Дьо Стенвил.
Всички се подчиниха на заповедта на Мария-Антоанета и се отдръпнаха, за да мине зетят на влиятелния
