мърморейки.
— Хайде, хайде! — каза той. — Ето, че моят магьосник е изчерпан, той не издържа дълго време. Сега ни остава само да видим как всички тези златни чаши се превръщат в лозови листа, както в източната приказка.
— Бих предпочела — рече Мария-Антоанета — прости лозови листа пред целия този разкош, създаден от господина, за да може да ми бъде представен.
— Госпожо — отговори Балзамо, силно пребледнял, — благоволете да си спомните, че не съм молил за тази чест.
— О, господине, не е трудно да отгатнете, че аз щях да поискам да ви видя.
— Простете му, госпожо — каза тихо Андре, — той е мислил, че е направил добро.
— А аз ви казвам, че той е сгрешил — отговори принцесата така, че да бъде чута само от Балзамо и Андре. — Човек не се издига, унижавайки един старец, и когато може да пие от калаената чаша на един благородник, една дофина на Франция не се насилва да пие от златната чаша на един шарлатанин.
Балзамо се изправи, потръпвайки, сякаш някоя усойница го е ухапала.
— Госпожо — каза той с треперещ глас, — готов съм да ви запозная със съдбата ви, след като вашето заслепение ви подтиква да я знаете.
Балзамо произнесе тези няколко думи с тон, така уверен и в същото време така заплашителен, че присъстващите почувстваха леден студ да преминава по вените им. Младата ерцхерцогиня видимо пребледня.
— Gieb ihm kein Gehoer, meine Tochter59 — каза на немски старата придворна дама на Мария-Антоанета.
— Lass Sie hoeren, sie hat weissen gewollen, und so soll sie wissen60 — отговори Балзамо на същия език.
Тези думи, произнесени на странно наречие и които само някои разбраха, придадоха още повече тайнственост на обстановката.
— Хайде — каза дофината, съпротивлявайки се на усилията на своята стара настойничка, — хайде, нека говори. Ако му кажех да замълчи сега, той ще да си помисли, че ме е страх.
Балзамо чу тези думи и една мрачна, но бегла усмивка се изписа по устните му.
— Точно така — промърмори той.
— Говорете — каза дофината, — говорете, господине!
— Значи Ваше кралско величество все още настоява да говоря.
— Никога не се отказвам от едно решение.
— Тогава само на вас, госпожо — каза Балзамо.
— Така да бъде — каза дофината. — Ще го хвана в последното му укрепление.
И по знак, който даваше да се разбере, че заповедта е обща, всеки се оттегли.
— Това е начин като всеки друг — каза дофината, обръщайки се към Балзамо, — за да получите частна аудиенция, нали, господине?
— Съвсем не се опитвайте да ме дразните, госпожо — поде странникът. — Аз съм само инструмент, с който Бог си служи, за да ви просвети. Обиждайте съдбата, тя ще ви го върне, тя, защото добре умее да си отмъщава. Аз само предавам нейните прищевки. Затова не стоварвайте повече върху мен гнева, който ви обзема от моето закъснение, и не ме карайте да плащам за вестите, на които ще бъда само злокобен вестител.
— Тогава изглежда, че това са нещастия? — каза дофината, укротена от почтителното изражение на Балзамо и обезоръжена от неговата видима покорност.
— Да, госпожо, и дори много големи нещастия.
— Кажете ги всичките.
— Ще се опитам.
— Първо, моето семейство ще живее ли щастливо?
— Кое? Това, което вие напускате, или това, което ви очаква?
— О! Истинското ми семейство, моята майка Мария-Терезия, моят брат Йосиф, моята сестра Каролина.
— Вашите нещастия няма да ги засегнат.
— Значи тези нещастия ще са лично мои?
— Ваши и на вашето ново семейство.
— Можете ли да ми разкриете тези нещастия?
— Мога. Кралското семейство се състои от трима принцове, нали?
— Да. Херцог Дьо Бери, граф Дьо Прованс, граф Д’Артоа.
— Чудесно.
— Каква ще бъде участта на тези трима принцове?
— И тримата ще царуват.
— Значи няма да имам деца?
— Ще имате.
— Тогава те няма да са синове?
— Ще има синове сред децата, които ще имате.
— Значи ще изпитам болката да ги видя да умират?
— Ще съжалявате, че един е умрял, и ще съжалявате, че другият е жив.
— Моят съпруг ще ме обича ли?
— Ще ви обича.
— Много?
— Прекалено.
— Но какви нещастия могат да ме сполетят, питам ви, с обичта на моя съпруг и опората на семейството ми?
— Едното и другото ще ви липсват.
— Ще ми останат обичта и опората на народа.
— Обичта и опората на народа… Това е океан по време на затишие… Виждали ли сте океана по време на буря?
— Правейки добро, аз ще попреча на бурята да се вдигне или ако тя се вдигне, аз ще се издигна заедно с нея.
— Колкото по-висока е вълната, толкова по-голяма е пропастта, която тя издълбава.
— Ще ми остане Бог.
— Бог не закриля онези, които сам е осъдил.
— Но какво говорите, господине? Въобще ли няма да бъда кралица?
— Напротив, мадам, дано Бог даде да не бъдете.
Младата жена се усмихна надменно.
— Слушайте, госпожо — поде Балзамо, — и си припомняйте някой ден.
— Слушам — продължи дофината.
— Забелязахте ли — продължи пророкът, — гоблените в първата стая, където спахте, влизайки във Франция?
— Да, господине — отговори дофината, като потрепери.
— Какво пресъздаваха тези гоблени?
— Клането на Невинните61?
— Признавате ли, че зловещите картини са останали в спомените на Ваше кралско величество?
— Признавам, господине.
— Щом е тъй, не сте ли забелязали нищо по време на бурята?
— Гръмотевица порази вдясно от мен едно дърво, което, падайки, за малко не смаза каретата ми.
— Това е поличба — каза с мрачен глас Балзамо.
— А дали поличбата е злокобна?
— Струва ми се, че е трудно да бъде изтълкувана по друг начин.
Дофината отпусна глава на гърдите си и след миг на мълчаливо съсредоточаване попита:
