Ла Бри, който за свое нещастие се намираше в неговия обсег в момента когато нервната му възбуда го караше да изпитва нужда да щипе нещо. Той без съмнение щеше да направи същото и с Никол, когато очите на барона, явно за пръв път, се спряха на ръцете на младата камериерка. Баронът обожаваше красивите ръце и тъкмо заради красиви ръце той бе вършил всичките си лудории като млад.
— Я вижте — каза той — какви хубави пръсти има тази безсрамница. Как изтънява нокътят, как се издължава пръстът, а това е невероятно изящество.
Погледът на Балзамо се прехвърли бързо върху дъщерята на барона и той видя най-върховно презрение, блеснало на красивото лице на Андре. Тогава той счете за благоприлично да последва гордото момиче и да изрази същото със своето лице. Тя го забеляза и очевидно му бе признателна за това, тъй като го погледна по-малко сурово или по-скоро с по-малко безпокойство — нещо, което не беше правила досега.
— Вярвате ли, господине — продължи баронът, като поглади с опакото на ръката си брадичката на Никол, която той държеше да изкара очарователна тази вечер, — вярвате ли, че тази жена със съмнителни нрави идва от манастир, както и дъщеря ми, и почти е получила образование? Госпожица Никол не напуска и за момент своята господарка. Това е една преданост, която би накарала да се усмихнат радостно господа философите, които твърдят, че тези същества имат душа.
— Господине — рече Андре недоволна, — съвсем не от преданост не ме напуска Никол, а защото аз й заповядвам да не ме напуска.
Балзамо вдигна очи към Никол, за да види ефекта, който щяха да предизвикат върху нея думите на господарката й, и видя по свиването на устните, че младото момиче съвсем не бе безчувствено към униженията, отправени към нейното положение на прислужничка. Все пак това изражение премина като светкавица по лицето на камериерката, защото, като се обърна, явно за да скрие някоя сълза, очите й се приковаха в един прозорец на трапезарията, който гледаше към двора.
Всичко това представляваше интерес за Балзамо, който сякаш търсеше нещо в лицата, сред които току-що бе въведен. И така неговият поглед последва този на Никол и му се стори, че на прозореца, обект на нейното внимание, вижда как се появява лицето на мъж. „Всъщност — помисли си той — всичко е странно в тази къща; всеки има своя тайна, а аз се надявам след един час да узная тази на госпожица Андре. Вече знам тайната на барона, а се досещам и за тази на Никол.“ За момент Балзамо се бе разсеял, но колкото и кратък да бе този миг, баронът забеляза това.
— Вие също мечтаете — каза той, — добре! Трябваше поне да дочакате нощта, скъпи гостенино. Мечтанието е заразно и тази болест, както ми се струва, се хваща лесно тук. Да преброим мечтателите. Първо, имаме госпожица Андре, която мечтае, и после виждам всеки път да мечтае тоя ленивец, който уби яребиците, който може би е мечтал и когато ги е убивал…
— Жилбер? — попита Балзамо.
— Да! Философ като господин Ла Бри. Като споменах философи, вие случайно да не сте от техните приятели? О! Тогава ви предупреждавам, че няма да бъдете от моите…
— Не, господине, аз не съм нито в добри, нито в лоши отношения с тях, не ги познавам — отговори Балзамо.
— Толкова по-добре, дявол да го вземе! Това са проклети животни, по-скоро отровни, отколкото грозни. Те погубват монархията със своите принципи! Във Франция хората вече не се смеят, а четат, а какво четат?
В този момент на Балзамо се стори, че отново вижда бледнеещото лице да се появява зад стъклата. Но то изчезна в момента в който той прикова погледа си в него.
— Не е ли госпожицата философ? — попита усмихнат Балзамо.
— Аз не знам какво е философията — отговори Андре, — знам само, че харесвам онова, което е сериозно.
— Ех, госпожице! — провикна се баронът. — Нищо не е по-сериозно според мен от това да се живее добре, обичайте живота.
— Но госпожицата съвсем не мрази живота, както ми се струва? — попита Балзамо.
— Ето още една глупава дума — каза Таверне. — И бихте ли ми повярвали, господине, че вече съм чувал това буква по буква от устата на моя син.
— Вие имате син, мой скъпи домакине? — попита Балзамо.
— О, боже, да, имам това нещастие. Един виконт Дьо Таверне, лейтенант от гвардията на дофина, отличен поданик!
Баронът произнесе тези две последни думи със стиснати зъби, като че ли искаше да сдъвче всяка буква.
— Поздравявам ви, господине — каза Балзамо, като се поклони.
— Да — отговори старецът, — още един философ. Това предизвиква недоумение у мен, честна дума. Не ми ли говореше той онзи ден да се освободят негрите. А захарта! — рекох аз. — Аз обичам кафето си много подсладено, и крал Луи XV също. — Господине — ми отговори той, — по-добре да се лишим от захар, отколкото да гледаме как страда една раса… — Една раса маймуни! — казах аз, като с това им оказах голяма чест. Знаете ли какво твърдеше той? Право ви казвам, трябва да има нещо във въздуха, което завърта главите им, той твърдеше, че всички хора са братя! Аз — брат на някакъв от Мозамбик!
— О! — рече Балзамо. — Отишъл е твърде далече…
— Е, какво ще кажете? Имам късмет с моите деца, нали? И няма да казват, че потомството ми прилича на мен. Сестрата е ангел, а братът — светец! Но пийте, господине… Виното ми е отвратително.
— Намирам го превъзходно! — каза Балзамо, гледайки към Андре.
— Значи вие също сте философ! А, пазете се, ще накарам дъщеря ми да ви прочете една проповед. Но не, философите нямат религия. И все пак е много удобно да имаш религия. Боже мой, едно време се вярваше в Бога и в краля и с това всичко свършваше. Днес, за да не вярваш нито в единия, нито в другия, трябва да научиш много неща, да прочетеш много книги, предпочитам никога да не се съмнявам. По мое време поне се учеха само приятни неща, учехме се добре да играем на фараон, на бириби или на пас-ди36, прекрасно въртяхме саби въпреки указите, разорявахме херцогини и се разорявахме заради танцьорки. Такава е моята история. Така, както ме гледате, изглеждам стар, нали? Е, добре! Това е, защото съм разорен и живея в тази дупка, защото перуката ми е износена, а облеклото ми е остаряло, но вижте моя приятел маршала, който има нови дрехи и пригладени перуки, той живее в Париж и има две хиляди ливри рента. Е, добре. Той е все още млад, още е зелен, буден, обича да се впуска в авантюри. Той е с десет години по-стар от мен, скъпи ми господине, с десет години!
— За господин Дьо Ришельо ли говорите?
— Несъмнено.
— За херцога?
— Бога ми! Не за кардинала, мисля, че все още не съм стигнал дотам. Впрочем той не направи това, което направи племенникът му — не се задържа толкова дълго.
— Учудвате ме, господине, че с такива влиятелни приятели като тези вие като че ли сте напуснали двора?
— О! Това е временно оттегляне, но ще се върна някой ден — каза старият барон, като отправи към дъщеря си странен поглед.
Този поглед бе уловен от Балзамо.
Младото момиче, изтръгнато от зоркото наблюдение, което приковаваше погледа му към прозореца, дотича.
— Ах — каза баронът, като въздъхна, — навремето оставахме на масата до два часа сутринта. Това беше, защото имахме какво да вечеряме, защото, когато вече не ядяхме, още пиехме! Но как да пием лошото вино, когато не ядем повече… Льоге, дайте едно шише мараскин37… Ако все още е останало.
Баронът се бе разположил в своето кресло със затворени очи и издаваше смешно-меланхолични въздишки.
— Говорихте ми за маршал Дьо Ришельо — поде Балзамо, който изглеждаше решен да не оставя разговора да прекъсне.
— Да — каза Таверне, — вярно, говорех ви.
И той изтананика една не по-малко меланхолична от въздишката му мелодия.
