дъщерята на барона е млада.
— Тя е на шестнадесет години, господине.
Както видяхме, Жилбер не отговори на един от двата въпроса. Този, който го засягаше лично. Пътникът сякаш помисли същото като нас, но въпреки това отправи въпросите си в друга посока.
— По каква случайност бяхте на пътя в такова време като това — попита той.
— Аз не бях на пътя, господине, бях под една скала край пътя.
— И какво правехте под тази скала?
— Четях.
— Четяхте?
— Да.
— И какво четяхте?
— „Общественият договор“ на господин Жан-Жак Русо.
Пътникът погледна младежа с известно учудване.
— Взели сте книгата от библиотеката на барона ли? — попита той.
— Не, господине, купил съм я.
— Откъде? В Бар-льо-Дюк?
— Не, господине, от минаващ амбулантен търговец. От известно време в местността минават много търговци с хубави книги.
— Кой ви каза, че „Общественият договор“ е хубава книга?
— Разбрах това, докато я четях, господине.
— А чели ли сте лоши, та да можете да установите разлика?
— Да.
— И какво наричате лоши книги?
— Ами „Канапето“, „Танзай и Неадарне“34 и други подобни книги.
— Къде, по дяволите, сте намерили тези книги?
— В библиотеката на барона.
— Голям благородник? Знаете ли чрез кого ги получават?
— О, чрез херцог Дьо Ришельо.
— Как! Старият маршал?
— Да, точно маршалът.
— И предполагам, че той не оставя подобни книги пред очите на госпожица Андре.
— Напротив, господине, оставя ги навсякъде.
— Госпожица Андре споделя ли мнението ви, че това са лоши книги? — попита пътникът, като се усмихна язвително.
— Госпожица Андре не ги чете, господине — отвърна сухо Жилбер.
Пътникът замълча за момент, виждаше се, че това странно същество, смес от добро и зло, от свенливост и дързост, беше предизвикало неговия интерес въпреки волята му.
— И защо сте чели тези книги, като знаете, че са лоши? — продължи този, когото старият учен бе назовал с името Ашарат.
— Защото, когато ги отворих, не знаех тяхната стойност.
— Все пак лесно сте ги преценили. При все това продължихте да ги четете? С каква цел?
— Те ми разкриват неща, които не знам.
— А „Общественият договор“?
— Учи ме, че всички хора са братя, че обществата са зле устроени и в тях има слуги или роби, че един ден всички ще бъдат равни.
— Ах! Ах! — рече пътникът.
За момент настъпи тишина, Жилбер и неговият спътник продължаваха да вървят, последният, водещ коня за юздата, а Жилбер с фенера в ръка.
— Значи имате голямо желание да се учите, приятелю? — каза съвсем тихо пътникът.
— Да, господине, това е моето най-голямо желание.
— А защо искате да учите?
— За да се издигна.
— Докъде?
Жилбер се подвоуми, очевидно той имаше някаква цел в съзнанието си, но тази цел несъмнено беше негова тайна и той не искаше да я каже.
— Докъдето може да достигне човек — отговори той.
— Но учили ли сте поне нещо?
— Нищо. Как искате да уча, без да съм богат и като живея в Таверне.
— Как! Не знаете ли малко математика?
— Не.
— Физика?
— Не.
— Химия?
— Не. Зная да чета и пиша, това е всичко, но ще изуча всичко някой ден.
— Но по кой начин?
— Не зная, но ще го изуча.
— Странно момче! — промърмори пътникът на себе си.
През това време Жилбер и този, на когото той служеше за водач, бяха вървели почти четвърт час; дъждът съвсем бе спрял и земята дори беше започнала да излъчва този лютив аромат, който през пролетта следва огнените вихри на бурята. Жилбер сякаш се бе замислил дълбоко.
— Господине — каза изведнъж той, — знаете ли какво е буря?
— Без съмнение знам.
— Вие знаете какво е бурята? Знаете кое предизвиква гръмотевицата?
Пътникът се усмихна.
— Това е сблъсъкът на два електрически полюса, този на облака и този на земята.
Жилбер въздъхна.
— Не разбирам — каза той.
Може би пътникът щеше да даде на горкия младеж едно по-разбираемо обяснение, но за нещастие в този момент светлина блесна през листака.
— Значи пристигнахме?
— Ето я външната врата.
— Отворете я.
Жилбер се приближи до вратата и колебливо почука един път.
— О, о! — каза пътникът. — Така няма да ви чуят никога, приятелю, чукайте по-силно.
Всъщност нищо не показваше, че почукването на Жилбер е било чуто. Всичко тънеше в тишина.
— Поемате ли отговорността? — каза Жилбер.
— Не се страхувайте.
Жилбер не се поколеба повече, той остави чукчето на вратата и дръпна звънеца, който издаде такъв оглушителен звук, че можеше да бъде чут на една левга.
— Бога ми, ако вашият барон не е чул този път, трябва да е глух — рече пътникът.
— А, ето Маон лае — каза младежът.
— Маон! Това без съмнение е любезност от страна на вашия барон към херцог Дьо Ришельо.
— Не знам какво искате да кажете.
— Маон е последното завоевание на стария маршал.
Жилбер въздъхна за втори път.
— Уви, господине, вече ви признах, че не зная нищо.
Тези две въздишки разкриваха на пътника поредица от прикривани страдания и потискани, дори несбъднати амбиции. В този момент се чу шум от стъпки.
