— Какво е направил ли? Направил е това, че още няколко минути и еликсирът щеше да заври, без нито една капка да се изплъзне, това, което не предписват наистина нито Заратустра, нито Парацелз32, но което препоръчва Бори.
— Е, добре, скъпи учителю, още няколко секунди и еликсирът ще заври.
— Как не, ще заври! Виждате ли, Ашарат, това е като проклятие, огънят ми изгасва, не зная какво пада от комина.
— Аз зная какво пада през комина — поде ученикът, като се засмя, — това е вода.
— Какво, вода? Вода! Но тогава моят еликсир е загубен! Отново трябва да започвам приготовлението, нима имам време за губене! Боже мой, боже мой! — извика старият учен, вдигайки отчаяно ръце към небето. — Вода! И каква вода, ви питам аз, Ашарат?
— Чиста вода от небето, учителю. Вали като из ведро, не сте ли забелязали?
— Та нима забелязвам нещо, когато творя! Вода… Значи това било! Виждате ли, Ашарат, това е нетърпимо за моята бедна душа! От шест месеца ви моля да сложите похлупак на комина… От шест месеца… А може би дори година. А ето, че вие въобще не помисляте за това… Вие, който имате да правите само това, защото сте млад. До какво ще доведе тази ваша небрежност? Днешният дъжд, утрешният вятър объркват всичките ми сметки и провалят всичките ми опити. А освен това трябва и да бързам, о, Зевсе! Вие добре знаете, моят ден наближава и ако не съм готов за него, ако не съм намерил животворния еликсир, сбогом, мъдри, сбогом, учени Алтотас! Стотната ми година започва на 13 юли, точно в единадесет часа вечерта, и дотогава моят еликсир трябва да е станал напълно съвършен.
— Но всичко се нарежда отлично, струва ми се, скъпи учителю — рече Ашарат.
— Без съмнение, вече направих опити чрез абсорбция. Лявата ми ръка, почти парализирана, възвърна цялата си гъвкавост. А още, аз спестявам времето, което отделях за ядене, тъй като вече имам нужда да се храня само на два или три дена и през това време една лъжица от моя еликсир, макар и още несъвършен, ме поддържа. О, като си помисля, че ни трябва вероятно само едно растение, едно листо от това растение, за да стане моят еликсир, че вероятно сме минавали вече сто, петстотин, хиляда пъти покрай това растение, че вероятно сме го стъпквали с краката на конете, с колелата на нашата кола. Да, Ашарат, това растение, за което говори Плиний и което учените не са открили или не са разпознали, тъй като нищо не се губи. Чуй, трябва да попиташ за неговото име Лоренца по време на някой от нейните екстази, нали?
— Да, учителю, бъдете спокоен, ще я попитам.
— Докато чакам — каза ученият с дълбока въздишка, — този път пак не успях с моя еликсир и ще ми трябват три пъти по петнадесет дни, за да постигна това, което успях до днес, вие добре знаете това. Погрижете се за това, Ашарат. Вие ще загубите не по-малко, отколкото аз в деня на моята смърт… Но какъв е този шум? Колата движи ли се?
— Не, учителю, това е гръмотевицата.
— Гръмотевицата?
— Да, тя едва не ни уби преди малко, така както сме всички, и особено мен. Вярно е, че бях облечен в коприна, но това нищо не ми гарантира.
— Ето значи — каза старецът, удряйки върху своето коляно, което отекна като куха кост — на какво ме излагат вашите детинщини, Ашарат: да умра от гръм, да бъда убит като глупак от един електрически пламък, който, ако имам време, бих вкарал в моята пещ, за да заври съдът ми. Сякаш не ми стига да бъда изложен на всички злополуки, предизвикани от хорското нехайство и лошотия, та трябва да ме излагате и на тези, които идват от небето, тези, които по-лесно се предотвратяват.
— Простете, учителю, но вие още не сте ми обяснили…
— Как? Нима не съм ви разкрил моята система от възгледи или идеите, които ме ръководят по моя път. Когато открия моя еликсир, аз ще ви ги доразясня, но в момента, разбирате, нямам време за това.
— Значи вие вярвате, че гръмотевицата може да бъде овладяна?
— Не само може да бъде овладяна, но и направлявана в желаната посока. Един ден, когато моята втора петдесетгодишнина отмине, когато ще ми остава само да завърша спокойно третата, аз ще поставя на гръмотевицата стоманена юзда и ще я направлявам така лесно, както вие — Джерид! Докато чакам, накарайте да сложат похлупак на комина ми, Ашарат, умолявам ви.
— Ще го направя, бъдете спокоен.
— О, Боже мой, ако бях така сигурен, че ще намеря моя еликсир, както съм сигурен, че мога да направя диамант…
— Значи сте съвсем сигурен, учителю?
— Погледнете, или по-скоро вижте.
— Къде?
— Там, вдясно от вас, в малкия стъклен съд, точно където сте.
Пътникът сграбчи алчно посочения съд. Това бе малка купа от изключително фин кристал, а цялото дъно бе покрито с почти невидим прилепнал към стените на съда, прах.
— Диамантен прах! — извика младият човек.
— Несъмнено диамантен прах, а в средата? Вижте по-добре.
— Да, да! Диамант с размерите на просено зърно.
— Големината не означава нищо. Ние ще успеем да съберем целия този прах, да направим от просеното зърно конопено, от конопеното — грахово. Но, за Бога, скъпи ми Ашарат, в замяна на това ми обвързване с вас сложете похлупак на моя комин и намерете добър водач за каретата ви, така че водата да не пада в комина.
— Да, да, бъдете спокоен.
— Пак, пак с вашето вечно „бъдете спокоен“, иде ми да крещя. Младост, луда младост, самонадеяна младост! — се провикна той със задгробен смях, показвайки беззъбата си уста, което сякаш накара очите му да хлътнат още по-дълбоко.
— Учителю — рече Ашарат, — огънят ви гасне, съдът изстива. И тъй, какво има в този съд?
— Погледнете вътре.
Младият човек се подчини, отвори съда и откри вътре късче стъкло, колкото малък лешник.
— Диамант! — извика той.
И веднага след това:
— Да, но без петна, незавършен, без стойност.
— Защото огънят изгасна, Ашарат, защото нямаше похлупак на комина, чувате ли?
— Е, хайде, простете ми, учителю — каза младият човек, оглеждайки диаманта, който ту проблясваше, ту оставаше тъмен. — Хайде, простете ми и хапнете малко, за да се подкрепите.
— Няма нужда, изпих моята лъжица с еликсир преди два часа.
— Грешите, учителю, беше шест часът сутринта, когато я изпихте.
— Така ли? Но тогава колко е часът сега?
— Близо два и половина следобед.
— Исусе! — се провикна ученият, като сключи ръце. — Още един отминал, пропилян, изгубен ден. Значи дните са намалели! Те нямат вече двадесет и четири часа!
— Ако не желаете да ядете, поне дремнете за миг.
— Виждате ли, Ашарат, когато заспивам — каза старецът с нежен глас, — винаги ме е страх това да не е във вечността. Ще дойдете да ме събудите, нали? Не ми обещавайте, закълнете се!
— Заклевам се, учителю.
В този момент на пътя се чу нещо подобно на конски галоп. Този шум бе последван от вик, който издаваше едновременно безпокойство и удивление.
— Но какво е това? — извика пътникът, отваряйки бързо вратата и изскачайки на пътя, без да използва стъпалото.
3.
Лоренца Феличиани
Ето какво се бе случило вън от колата, докато пътникът и ученият разговаряха в нея. Както казахме, при гърма, който бе повалил предните коне и бе накарал задните да се изправят, жената в кабриолета бе припаднала. За момент тя остана безчувствена, после лека-полека, тъй като страхът бе единствената
