изглеждам видна дама. Освен това той е много сърдечен и не би си позволил да забележи или критикува моята бедност, вместо да я замени с охолство, което вашето име и вашите заслуги биха оправдали в очите на всички останали.
Ето какъв беше отговорът на девойката и, трябва да признаем, че искрената й непорочност и благородната й гордост бяха по-силни от лукавството и покварата на нейните изкусители.
Андре никога не заговори отново за Никол, просто я задържа при себе си. А Никол — радостна и щастлива (а тя знаеше много добре защо) — незабавно си приготви легло в десния будоар, в който се влизаше направо от преддверието.
Андре отиде в Трианон в един часа. Никога по-рано Никол не я беше приготвяла толкова бързо и никога преди господарката й не бе изглеждала толкова красива. Камериерката надмина себе си — в работата й имаше и разбиране, и внимание, и добри намерения.
Щом госпожица Дьо Таверне излезе, Никол се почувства господарка и огледа мястото, където беше попаднала. Изпитателното й око обхвана всички подробности — писмата, дреболиите към тоалетите на Андре, камината, най-затънтените кътчета в двата будоара. Докато шеташе из стаята на Андре, Никол минаваше сегиз-тогиз покрай прозореца и дебнеше с поглед мансардата, от която недостойно я наблюдаваха, без да й се показват. Веднъж й се стори, че щом погледна от прозореца, някой се отдръпна навътре в мансардата. Това не беше правдоподобно и тя не обърна внимание. След малко пък почти бе сигурна, че съзира гърба на мъж — беше се приближила до прозореца по-бързо, отколкото той е очаквал.
Тогава камериерката си послужи с хитрост. Тя се скри зад пердето, но остави прозореца широко отворен. Така подозренията на личността отсреща щяха да бъдат приспани. Тя чака дълго и най-сетне се появи чернокоса глава, после плахи ръце, на които предпазливо се подпря наведено напред тяло, и накрая се видя лицето на човека. Никол едва не падна. Тя сграбчи здраво пердето и го смачка, за да се задържи на краката си. От мансардата я гледаше лицето на Жилбер.
Младежът би предпочел вместо Никол да види самия дявол. Той изпита ужасен страх от пристигането на тази жена, която виждаше всичко. Жилбер таеше в душата си стара омраза към Никол, тъй като тя знаеше тайната му от улица „Кок-Ерон“. Ето защо той се скри не само извънредно разтревожен, но и толкова разярен, че чак гризеше ноктите си от яд. „Какво струва сега — казваше си той — глупавото ми разкритие! (А бях толкова горд с него!)… Какво от това, че Никол си е имала любовник? Злото вече е сторено. Няма да я изгонят заради това оттук. Но ако тя каже какво съм правил на улица «Кок-Ерон», ще ме изгонят от Трианон… Не аз държа Никол в ръцете си, а тя държи мен в своите…“
Накърненото себелюбие на Жилбер увеличи ненавистта му към Никол, от което кръвта му закипя с невероятна сила. Стори му се, че прониквайки в стаята на Андре, тя бе унищожила със сатанинската си усмивка всички мечти на Жилбер.
Той знаеше добре, че рано или късно войната между него и Никол ще избухне, но беше по природа предпазлив и дипломатичен човек, ето защо в никакъв случай не искаше битката да започне, преди да е готов да я спечели — бързо и умело.
Затова Жилбер продължи живо да се интересува какво става в първата стая на коридора. Целият в слух и зрение, той следеше внимателно Андре, с изострена бдителност, без да даде възможност на Никол да го срещне нито веднъж в градините. За нещастие Никол не беше непогрешима. И дори да се стараеше да бъде такава в момента, в миналото й винаги можеше да се намери някое прегрешение, което да я злепостави. И това наистина се случи след осем дни. Жилбер дебнеше и денем, и нощем. Най-сетне една нощ той забеляза до решетката на оградата едно перо на шапка, което му беше познато и принадлежеше на господин Дьо Бозир.
Добродетелността й отчайваше Жилбер, но една вечер господин Дьо Бозир, изглежда, вложи повече красноречие от обикновено и успя да получи разбиране. Никол се възползва от времето, когато Андре вечеряше в павилиона заедно с госпожа Дьо Ноай, за да отиде при господин Дьо Бозир. От двора двамата отидоха в градината, а от градината тръгнаха по сенчестата алея, която водеше към Версай. Жилбер проследи двойката влюбени с жестоката наслада на тигър, който е надушил прясна следа. Той вървеше по стъпките им, броеше въздишките им, дори научи наизуст дочутото от разговора им. Изглежда, че резултатът беше благоприятен за него, защото на другия ден, вече без да се смущава, се показа, свирукайки на прозорчето на мансардата си, без да се страхува, че Никол ще го види. Напротив, търсеше дръзко погледа й.
Камериерката кърпеше една ръкавица от бродирана коприна на господарката си. Чувайки песента на Жилбер, тя вдигна глава и го видя. Девойката направи пренебрежително-кисела гримаса, с която изразяваше открита враждебност… Но Жилбер издържа погледа й и отвърна с толкова многозначителна усмивка и с такова предизвикателство в държанието си и в свирукането си, че Никол наведе очи и се изчерви. „Тя разбра — каза си Жилбер. — Исках само това.“
Жилбер забеляза, че го търсят. Той не би могъл да се излъже в значението на леките сухи покашляния на камериерката около прозореца, когато беше сигурна, че младежът се намира в мансардата, нито пък да бъде заблуден относно разходките й по коридора, когато предполагаше, че той ще слезе или ще се качи по стълбата.
Младото момиче отиде още по-далеч в любопитството си или по-скоро в страха си. Една вечер то събу чехлите с високи токове, подарък от Андре, и отиде треперещо чак до навеса, от който можеше да наблюдава вратата на Жилбер. Беше още доста светло и младежът, почувствал приближаването й, можа да я забележи през процепите на дъските. След като се убеди, че Жилбер е в стаята си, тя почука на вратата му. Нашият герой не отговори на почукването.
След много скроени, но провалени планове двете враждуващи страни се срещнаха случайно един ден пред входа на църквичката, където си казаха:
— А! Я виж ти! Добър вечер, господин Жилбер. Вие сте тук?
— А! Добър вечер, госпожице Никол! Нима вие сте в Трианон?
— Както виждате, аз съм камериерка на госпожицата.
— А аз — помощник-градинар.
При което Никол направи любезен поклон пред Жилбер, а той я поздрави, както подобава на нов служител от двора, и двамата се разделиха. Жилбер продължи да се изкачва към мансардата. Всъщност само си даде вид, че се прибира. Той слезе от мансардата и я последва с леките стъпки на дебнещ вълк. Надяваше се, че младото момиче отива на среща с господин Дьо Бозир.
Действително под сенките на дърветата я очакваше някакъв мъж. Никол се приближи до него. Беше твърде тъмно и Жилбер не можеше да види дали това беше господин Дьо Бозир. Върху шапката на непознатия нямаше перо и това го заинтригува. Жилбер остави Никол да се прибере сама и проследи мъжа чак до решетъчната ограда на Трианон.
Жилбер се приближи и с безсрамна дързост мина почти под носа му. Той разпозна херцог Дьо Ришельо.
„По дяволите! — прошепна той. — След кавалерийския подофицер — маршала на Франция! Госпожица Никол преминава на по-висок чин!“
96.
Кралският съд
Докато описаните второстепенни интриги, мътени и излюпени под липите и покрай цветните лехи на Трианон, даваха живот на нископоставените в този затворен кръг, големите интриги разперваха заплашително криле и се спускаха като буреносни облаци над двореца на Темида198 в Париж, както писа Жан дю Бари на сестра си.
Кралският съд, останка от бившата френска опозиция, се бе съвзел под своенравното ръководство на Луи XV. Откакто обаче неговият покровител господин Дьо Шоазьол бе отстранен, членовете му усетиха приближаващата се опасност и се подготвиха да я предотвратят с мерки според обстоятелствата.
При това бретанският съд и останалите съдилища във Франция бяха затрупали краля с пълномощия, повече или по-малко ограничени и унаследени, и той бе признал благодарение на госпожа Дю Бари правото на феодалите пред третото съсловие, назначавайки за главнокомандващ леката кавалерия господин
