Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

глас. — Вие се бунтувате срещу поетите, а си служите с още по-поетични метафори от тях!

Марат се изчерви.

— Знаете ли какво е това революция? — продължи Балзамо. — Аз познавам много, ето защо съм в състояние да ви обясня. Познавам революциите в древния Египет, в Асирия, в Гърция, в Рим и по време на разцвета му. Видях кръвопролитията през Средновековието, когато хората се нахвърляха и колеха едни други, без да разсъждават. Западът и Изтокът воюваха. От времето на библейските царе до наши дни е имало революции. Господа, да оставим отвлечените разсъждения и да видим каква е земята. Казвам ви го просто и ясно и с твърдото убеждение, че още моментът не е настъпил. Народът почита още краля, но това е последен отблясък от кралското величие. Макар и избледняло, то крие достатъчно сила, за да притъпи вашата неприязън. Човекът на престола е крал и ще умре като крал. Той винаги ще си остане крал. Ако се опитаме да го съсечем, ще се случи това, което се случи с Чарлз I — палачите ще паднат на колене пред него като лорд Капел и ще целуват брадвата, с която щяха да секат главата му. Да, господа! Всички знаете, че Англия избърза — крал Чарлз I умря на ешафода, но синът му Чарлз II умря на трона. Затова чакайте, чакайте, господа, докато дойде подходящият момент. Вие искате да стъпчете лилиите — Lilia pedibus destrue е девизът ни, но достатъчно е да остане само един корен, за да разцъфти отново лилията, символ на династията. Всъщност, господа, най-святото нещо в кралската власт — предаването й по наследство, направлявано и благославяно от Бога в продължение на векове и славено от народите — си отива завинаги. Дофината, която извикаха във Франция, за да продължи кралския род, като влее в него и своята имперска кръв, и която цяла година вече е омъжена за престолонаследника… елате по-близо, господа, страхувам се думите ми да не бъдат чути от чужди уши…

— И какво? — попитаха тревожно шестимата водачи.

— Ами тя е още девица.

Зловещ шепот, който би стреснал всички крале по света — толкова омраза и тържествуваща мъст имаше в него — се надигна над скупчените глави на шестимата, над които стърчеше главата на Балзамо.

— При това състояние на нещата — продължи Балзамо, — съществуват две възможности, еднакво благоприятни за нашето дело. Първата е дофината да остане бездетна. Династията няма да бъде продължена. В такъв случай бъдещето не отрежда на нашите приятели и съмишленици нито трудности, нито неприятности, нито пък борби. И с тази династия, предварително белязана от смъртта, ще се случи това, което става във Франция всеки път, когато на трона се изредят трима крале от една и съща династия — така беше със синовете на Филип Хубави207 — Луи льо Ютен, Филип льо Лонг и Шарл IV. След като и тримата царуваха, умряха без наследници. Същото се случи и с тримата синове на Анри II208 — Франсоа II, Шарл IX и Анри III — починаха бездетни, след като и тримата бяха крале.

Като тях господин дофинът, граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа ще умрат, без да са имали синове, а и тримата ще седят на трона. Такъв е законът на съдбата… Ето такава би била първата възможност.

Втората вероятност е госпожа дофината да не остане бездетна. О, това е клопка! Ако дофината има деца, всички в двореца ще се радват, тъй като ще смятат, че кралската власт е утвърдена. Ние също ще се радваме, защото знаем една ужасна тайна, срещу която не може да се изправи никаква чест, никаква власт, никакви усилия. Тайната е свързана с престъпления, с нещастия, които ще се стоварят върху бъдещата кралица, ако роди, защото този наследник на трона ще обявим лесно за незаконен — той ще е рожба на грях. Пред това измамно щастие, отредено й от Бог, тя би предпочела стократно безплодието пред грозната съдба на майчинството. Ето защо, господа, аз се въздържам и смятам за излишно отприщването на народните страсти още отсега, а искам да изчакаме подходящия ден…

И така, господа и многообичани братя, аз бих закрил още сега събранието, ако не ми се налагаше да направя едно добро дело и да разкрия една злина. Тази вечер тук дойде един велик писател. Той би станал наш последовател, ако не беше излишното и вредно усърдие на един от нашите братя, който изплаши този плах човек. Надявам се, че подобно нещо няма да се повтори повече, защото в противен случай ще се наложи да се позова на закона за дисциплината.

Запомнете, ние ще станем велики само ако хората ни признаят за добри и ако изглеждаме по-добри от останалите! Господа, събранието е закрито!

Като изрече тези думи, Балзамо покри лицето си и се загърна в мантията си. Всеки от водачите си тръгна мълчалив и сам, за да не буди подозрения.

105.Тялото и душата

При учителя остана само хирургът Марат. Смъртнобледен, той се приближи покорно до страшния оратор, чиято сила бе безгранична.

— О, учителю! — каза Марат. — Колко лошо мнение имате за мен! Наистина ли съм толкова незначителен, че не струвам нищо сред моите съмишленици? Толкова зле ли съм работил в областта на знанието, че не мога да произнеса и дума, без тя да бъде счетена за невежество?

— Господине — възрази Балзамо, — това е така, защото във вас се борят доброто и злото. Но ми се струва, че един ден доброто ще победи, ако се опитам да ви избавя от гордостта ви. А ще успея само при едно условие — ако гордостта ви все още не е взела връх над всичките ви чувства. И ще го сторя само за един час.

— За един час ли? — попита Марат.

— О, да. Ще благоволите ли да ми посветите този час?

— Учителю! Аз съм този, който ще дойде на срещата, и то на място, което вие посочите. Аз съм ваш слуга.

— Добре — каза Балзамо. — Ще ви посетя във вашия дом.

— Внимавайте! Поемате странно задължение, учителю. Аз живея в една мансарда на улица „Кордьолие“. Чувате ли — мансарда! — каза Марат с високомерна простота и изтъкване на бедността си, които не убягнаха на Балзамо.

Балзамо учудено вдигна рамене и изглеждаше като великан, който се надсмива над гнева на джудже.

— Така да бъде, господине! Ще дойда във вашата мансарда.

— При изгрев слънце аз ходя в залата за дисекции, а оттам отивам в болницата.

— Тъкмо щях да ви помоля да ме отведете там, ако не ми го бяхте предложили.

— Ще ви чакам.

Балзамо беше съвсем точен. На другия ден в шест часа сутринта той чукаше на вратата на площадката насред огромния коридор с шест врати, който всъщност беше последният етаж от една стара къща на улица „Кордьолие“.

Тъй като вратата бе отворена, Балзамо изненада Марат, зает с подреждане. При вида на учителя Марат се изчерви повече, отколкото подобаваше на един истински стоик.

— Е, вие виждате, господине — каза той, като скри хитро зад една завеса парцала, — аз съм човек, който се грижи за дома си, и затова помагам на тази женица, нищо, че работата не подхожда нито на мъж от простолюдието, нито на голям благородник.

— О, просто защото тази работа подхожда на един беден млад човек, който обича чистотата — каза хладно Балзамо. — Готов ли сте?

— Да, господине. Часовникът ми, госпожа Гривет.

Госпожа Гривет се суетеше наоколо, но не отговори нищо.

— Нямате нужда от часовник, господине, за да отидете в залата за дисекции и в болницата. Ще е нужно дълго време, за да го открием, а това ще ни забави.

— Но все пак, господине — обясни Марат, — аз държа твърде много на него — той е чудесен и купен със спестявания.

— Във ваше отсъствие госпожа Гривет ще го потърси — каза Балзамо с усмивка.

— О, разбира се. Тук нищо не се губи.

— Е, виждате ли? — каза Балзамо. — Да вървим, господине.

Марат не настоя повече и последва Балзамо, като сумтеше и мърмореше. Щом стигнаха до вратата,