Балзамо попита:
— Къде ще отидем първо?
— В залата за дисекции, учителю. Набелязал съм си един човек, който сигурно тази нощ е умрял от остър менингит. Трябва да извърша наблюдения върху мозъка му и не бих искал моите приятели да ме изпреварят.
— Тогава да вървим там, господин Марат.
— О, внимавайте — каза Марат, като се усмихна. — Може и да покажа превъзходство над вас, тъй като добре познавам тази част от професията, а и казват, че съм доста сръчен патоанатом.
— Казвам, че ще видим — отвърна Балзамо. — Да влезем.
Марат пое пръв по тясната алея, която водеше към залата за дисекции, намираща се на улица „Отфьой“. Балзамо го последва, без да се колебае. В тясната и дълга зала върху мраморна маса лежаха два трупа — на мъж и жена. Жената беше млада, а мъжът — стар и плешив. Двамата лежаха един до друг върху леденото легло.
Марат повдигна и метна настрана грубата покривка, която криеше телата на двамата нещастници, станали равни пред скалпела на хирурга. Двата трупа бяха голи.
— Не ви ли отблъсква видът на мъртъвци? — попита Марат.
— Натъжава ме — отговори Балзамо.
— Липсва ви навикът — заяви Марат. — Човек, изправен пред тази гледка ежедневно, не изпитва нито отвращение, нито тъга… О, виждате ли, ние, лекарите, живеем с мъртъвците, но не прекъсваме заради това работата…
— О, обяснете ми разсъжденията си. Не ги разбирам — каза Балзамо. — Добре! От какво да се страхувам? От едно бездиханно тяло?! Все едно, че е статуя от плът, а не от камък, мрамор или гранит.
— Наистина…
— Мислите, че няма нищо в един труп, така ли?
— Нищо… Абсолютно нищо…
— Така ли мислите?
— Убеден съм.
— А какво има в едно живо тяло?
— В него има движение209 — обясни самодоволно Марат.
— Но вие не споменавате душата, господине.
— Защото никога не съм я виждал, когато съм бъркал в телата със скалпела.
— Но то е, защото сте се ровили само в тела на мъртъвци.
— О, напротив, господине. Оперирал съм и живи хора.
— И значи в тях не намерихте нищо повече, отколкото в мъртъвците?
— Не, открих в тях болката.
— Много добре. Значи вярвате в душата. Ето това исках да разбера. Приятно ми е, че вярвате в нея.
— А жената е била красива. Една хубава душа би подхождала на това красиво тяло — отвърна Марат. — Това тяло, учителю, принадлежи на една глупачка от Сен Лазар. Тя почина от мозъчно възпаление. Историята й е дълга и средно скандална. Ако вие си послужите с името „душа“, за да определите движенията й, ще сгрешите и ще обидите нашите души.
— Тази душа е трябвало да бъде лекувана — каза Балзамо. — Но тя се е провалила поради липсата на лекаря, от който се е нуждаела — лекаря на душата.
— Уви! Пак вашите теории! Лекарите лекуват само телата! — промълви Марат с горчива усмивка.
— О, не! Лъжете се, а и не бихте могли да знаете кое ме кара да се усмихвам. За момента ние с вас установихме следното — че в труповете няма нищо, нали така?
— При това са безчувствени — уточни Марат, като повдигна главата на жената, а после я пусна и тя падна шумно върху мраморната маса, без тялото да потрепне.
— Много добре — заяви Балзамо. — Да вървим сега в болницата.
— Моля ви, почакайте един миг, учителю. Трябва да отрежа главата, тя ме интересува, защото в нея се е развила любопитна болест. Позволявате ли?
— Разбира се — каза Балзамо.
Марат отвори чантата с инструментите и извади оттам медицинско ножче. От един ъгъл на стаята той взе огромен чук с петна кръв по краищата му. После с опитна ръка направи кръгъл разрез и отдели всички мускули на врата от тялото. Като стигна до костта, той постави ножчето между два прешлена на гръбначния стълб и удари по него с чука. Движението му беше енергично и точно. Главата се търкулна върху масата, а оттам — на пода. Марат трябваше да я вземе с влажните си ръце.
Балзамо се извърна, за да не позволи на Марат да се наслади на успеха си.
— Някой ден — каза Марат, който си мислеше, че е хванал учителя в момент на слабост — някой филантроп ще се позанимава със смъртта, както някои се занимават с живота. Този човек ще открие машината, която ще реже главата с един удар! Защото нито колелото за мъчения, нито бесенето, нито разчекването на четири коня са цивилизовани методи, а са чисто и просто варварщина.
— И аз мисля така, господине. А как вие самият си представяте тази машина?
— Студена и безчувствена като самия закон. Понякога човекът, натоварен да извърши наказанието, се впечатлява и вълнува при вида на себеподобния и не успява да го убие с един удар. А подобно нещо не би се случило, ако обществото притежаваше машина с два дървени лоста, които да задвижват един нож например.
— А смятате ли, господине, че ако ножът мине бързо — със скоростта на мълнията, между основата на тила и трапецовидните мускули, смъртта ще бъде моментална, а болката мигновена?
— Смъртта е моментална, това няма съмнение, защото желязото пресича с един удар нервите, които предизвикват движенията. А болката е мигновена, тъй като ножът отделя мозъка — източник на чувствата, от сърцето — източник на живот.
— Господине — каза Балзамо, — методът на обезглавяването е познат в Германия.
— Да, но с меч, а аз вече ви казах, че човешката ръка може да трепне.
— А в Италия има дори подобна машина, задвижва я дъбов механизъм. Наричат я
— Е, и?
— Е, и, господине, аз съм виждал обезглавени от палача престъпници да се надигат от мястото, където са били коленичили, и да правят, треперейки, десет крачки, после да падат… Събирал съм глави в подножието на
— И какъв извод следва от това?
— О, моят извод просто е, че вместо да търси машина, чрез която да убива за наказание, човекът трябва да намери начина да наказва, без да убива… Тогава ще имаме най-великото и най-просветеното общество, повярвайте ми…
— Ето! Пак утопии, утопии! — заяви Марат.
— Може би този път сте прав — каза Балзамо. — Времето ще ни научи… Не споменахте ли, че трябва да отидете в болницата? Да вървим!
И Марат зави главата на младата жена в една кърпа, която грижливо завърза в четирите й краища.
— Е, сега съм сигурен, че моите приятели ще намерят само онова, което е останало след мене от тялото — възкликна Марат.
Поеха към болницата „Отел-Дийо“.
— Отрязахте сръчно и хладнокръвно тази глава, господине — каза Балзамо. — По-малко ли се вълнувате, когато имате работа с живи хора?
— Не. Един човек може да бъде убит не само ако му се отсече главата, но и ако му се отреже погрешно кракът. Добрият хирург оперира с ръцете си, не със сърцето си; макар и да знае в сърцето си, че причинявайки една мигновена болка, дава години живот и здраве. Това е една от добрите страни на професията ни, учителю!
— Да, господине. Но при живите хора вие се изправяте лице в лице с душата им, надявам се.
— Да, ако под душа разбирате като мен движенията и усещанията. Да, разбира се, срещам я… Тя убива
