Балзамо извади от джоба си някакво шишенце и изсипа върху една марля няколко капки от течността. После помоли главния хирург да сложи превръзката върху артериите.
Главният хирург се подчини с известно любопитство.
Сложи малкия тампон върху артерията, тя потрепери, разтърси се и от нея кръвта започна да тече капка по капка. От този момент нататък хирургът можеше вече да я върже много по-лесно.
В този миг Балзамо наистина се почувства победител. Започнаха да го разпитват къде бе учил и към коя школа принадлежи.
— Аз съм германски лекар от школата на Гьотинг — каза той. — Направих откритието, на което бяхте свидетели. Засега бих желал, господа и скъпи колеги, това откритие да бъде запазено в тайна. Аз изпитвам страх от кладата и се боя да не би Парижкият съд да се събере за последен път, за да осъди на изгаряне един магьосник.
Балзамо се обърна към пациента, по чиито устни угасваше последната строфа от припева на песента.
— Е, приятелю, какво ще предскажете за състоянието на бедния Авар.
— Какво ще предскажа ли? — попита болният. — О, почакайте, първо трябва да напусна Бретан, където бях досега, и да се пренеса в „Отел-Дийо“, където се намира той.
— А операцията сполучлива ли е била?
— Да, напълно, само че…
Лицето на болния помръкна.
— Само че? — настоя Балзамо.
— Само че го очаква ужасно изпитание — треската. Ще настъпи тази вечер, към седем часа.
Всички присъстващи се спогледаха.
— О, тя ще влоши положението на Авар, но той ще превъзмогне първия й пристъп!
— Да, но… — каза нещастникът и въздъхна.
— Значи ще има и втори пристъп на треска?
— Да, при това ужасен. Бедният Авар — продължи болният, — той има жена и дечица.
Очите му се напълниха със сълзи.
— Значи жена му ще остане вдовица, а децата му сираци? — продължи Балзамо.
— Чакайте, чакайте! — извика клетникът и сплете ръце.
— Не, не!
Лицето му просия. Вярата му се върна.
— О, не! Жена му и децата му толкова са се молили за него, че са издействали от Бога милост за бедния Авар!
— Значи той ще оздравее?
— Възстановяването му ще продължи много дълго. Почакайте — месец, шест седмици, два месеца. Той е влязъл тук преди пет дни, ще излезе след два месеца и петнадесет дни.
— А здрав ли ще излезе?
— Да.
— Но — обади се Марат, — той няма да може да работи и да храни жена си и децата си.
— О! Бог е добър и ще му помогне.
— А как ще му помогне? — попита Марат. — Щом научавам толкова неща днес, бих искал да разбера и това.
— Бог е изпратил при него един милостив човек, който го съжалява и който му прошепва тихо: „Искам на бедния Авар да не му липсва нищо.“
Всички се спогледаха, а Балзамо се усмихна.
— Наистина ние присъстваме на нещо много странно — обади се главният хирург, докато опипваше челото на болния, преслушваше гърдите му и измерваше пулса му. — Та този човек спи!
— Така ли мислите? — попита Балзамо. После той хвърли властен и енергичен поглед към ранения и извика: — Събудете се, Авар!
Младият мъж отвори с усилие очи и огледа с огромна изненада присъстващите — от ужасяващи и сеещи заплаха те се бяха превърнали за него в безобидни същества.
— О — прошепна той с болка, — още ли не сте ме оперирали?
Балзамо бързо взе думата. Той се страхуваше от вълнението на болния. Всъщност нямаше нужда да бърза, никой не се решаваше да проговори, защото всички бяха все още обхванати от прекалено голямата изненада.
— Приятелю — каза му той, — успокойте се. — Главният хирург оперира крака ви. Той спази всички изисквания, които налагаше вашето състояние. Изглежда, бедно момче, че сте слаб духом, тъй като припаднахте още при първите болки.
— О, толкова по-добре — каза младият бретонец весело, — не усетих нищо. Сънят ми беше лек и дори възстановителен. О, какво щастие! Няма да ми отрежат крака!
Но в това време нещастникът хвърли поглед върху масата и видя, че тя е обляна в кръв. После съзря и осакатения си крак. Нададе вик и този път наистина припадна.
— Хайде сега, разпитайте го — обърна се студено Балзамо към Марат — и ще се уверите, че ще отговори.
После се отдалечи с главния хирург в един ъгъл на стаята, докато помощниците отнасяха нещастника в леглото му.
— Господине — попита го той, — чухте ли добре какво каза горкият болен.
— Да, господине. Каза, че ще оздравее.
— Но каза и нещо друго — че Бог ще се смили над него и ще му помогне да изхрани жена си и децата си.
— Е, и?
— Господине, той каза истината — и за едното, и за другото. Бихте ли се съгласили обаче да бъдете посредник в милосърдието между вашия болен и Бога? Ето ви един диамант, който струва двадесет хиляди ливри приблизително. Щом видите, че болният оздравява, продайте го и му дайте парите. И тъй като, както мъдро ми каза вашият събрат Марат, душата има голямо влияние върху тялото, изчакайте клетият Авар да дойде в съзнание и му обяснете, че неговото бъдеще и това на децата му е осигурено.
— Както желаете, господине. Името ви, ако обичате.
— Граф Дьо Феникс.
Хирургът отиде в съседната стая, а в това време смаяният и объркан Марат, който все още се бореше с очевидното, се приближи до Балзамо. След пет минути се върна и хирургът. Той държеше в ръка лист хартия и го подаде на Балзамо. Това беше разписка и в нея пишеше следното:
Получих от граф Дьо Феникс един диамант, който по неговите собствени думи струва двадесет хиляди ливри. Сумата от диаманта ще бъде връчена, както графът пожела, на господин Авар в деня, когато той напусне болницата „Отел-Дийо“.
Балзамо се поклони на лекаря, взе разписката и излезе, следван по петите от Марат.
— Забравихте главата на починалата — напомни Балзамо, за когото разсеяността на младия му ученик по хирургия беше повод за ново тържество.
— О, да, наистина! — каза Марат и се върна, за да вземе зловещия товар.
Щом излязоха на улицата, двамата закрачиха бързо, без да разговарят. А щом стигнаха до улица „Кордьолие“, изкачиха заедно стръмната стълба, която водеше към мансардата. Само че, преди да се запътят нагоре, Марат се спря за миг пред жилището на портиерката — ако изобщо тази дупка можеше да
