на господин Дьо Коани.
— Ето защо, господине — каза благородникът, — Нейно кралско величество желае да дойдете в Трианон и ви моли да ръководите генералната репетиция.
— О! — промълви Русо. — Може би Нейно величество… не е помислила добре… Аз да дойда в Трианон…
— Не виждам, господине — поде студено господин Дьо Коани, — по какъв начин подигравките и думите на глупавите хора, които ви преследват, биха могли да смутят съня на такъв фин човек като вас, който освен това може да мине за най-великия писател в кралството. Ако проявявате подобна слабост, то прикрийте я добре, господин Русо.
— Господине, вие много изкусно ме принуждавате да приема, но помислете за моето положение — оттеглил съм се от света и живея сам и нещастен…
Терез изкриви лице.
— Виж ти! Бил нещастен! Какви капризи! — каза тя.
— О, господине, не ми причинявайте тази мъка, на мен, тъжния пратеник, натоварен да изпълни желанията на госпожа дофината.
— Господине, вашата любезност стопля сърцето ми, на вашето красноречие не може да се устои, а гласът ви толкова много ме вълнува…
— Ще успея ли да ви трогна?
— Не, не мога… Решително не мога. Здравето не ми позволява толкова дълго пътуване.
— Пътуване ли? О, господин Русо! Не мислете за това! Само час и четвърт е с карета.
Терез извика въодушевено. Възхищението й не беше предизвикано от Русо, а от великодушния принц. А Русо не можа да устои на тази последна проява на доброжелателство.
— Ще трябва да дойда — въздъхна той. — Никога не съм бил така умело убеждаван.
— Атакувам вашето сърце, господине… — възрази господин Дьо Коани. — Умът ви е непревземаем.
— Ще бъда на услугите на Нейно кралско величество, господине.
— О, господине, приемете благодарностите ми! Само от мое име. Ще се въздържа да ви благодаря от името на госпожа дофината, тъй като тя ще ми се разсърди, че съм й отнел възможността да го стори лично! Господин Русо, ще ми кажете ли в колко часа ще тръгнете? Кажете и ще ви изпратя моята карета или още по-добре — ще дойда да ви взема и ще ви откарам в Трианон.
— О, не, господине! Не съм съгласен с това! Ще дойда в Трианон, но както ми е удобно и както на мен ми се харесва. Отсега нататък не се занимавайте повече с мене. Ще дойда, кажете ми само в колко часа…
— Как, господине?! Вие ми отказвате да ви въведа там? Вярно е, че съм недостоен за това и име като вашето се представя само!
— Господине! Аз зная, че в двора вие заемате по-високо място, отколкото аз заемам където и да било по света… Аз не отказвам предложението ви, но си имам свои капризи. Бих искал да отида там, все едно че отивам на разходка… Всъщност това е моето условие.
— Добре, господине! Ще се постарая да не ви дразня с нищо. Репетицията започва тази вечер в шест часа.
— Много добре. В шест без четвърт ще бъда в Трианон. Пеша.
Русо посочи все още здравите си крака, които винаги обуваше грижливо.
— Пет левги! — смая се господин Дьо Коани. — Но вие ще се уморите! А и вечерта ще бъде тежка, внимавайте!
— Тогава имам на разположение карета и коне. Тя принадлежи на всички мои събратя от народа и е толкова моя, колкото и на съседа ми, като слънцето, въздуха и водата, и струва само петнадесет су.
— О, Боже мой! Пътническият файтон ли? Само като си помисля, и потръпвам!
— Дървените пейки на файтона са твърди за вас, но за мен са като меко легло.
Господин Дьо Коани разбра, че го отпращат, изказа отново благодарностите си, а също и повече или по-малко ясно предложи отново услугите си.
109.
Приготовленията на господин Русо
Когато господин Дьо Коани си отиде, Русо седна с въздишка в едно кресло и каза вяло:
— Каква скука! Как ме уморяват тези хора с вечните си преследвания!
Връщащата се в този миг Терез дочу случайно думите му и застана възмутена срещу него.
— Значи вие сте били и горделивец! — каза тя. — Вие… Очарован сте, че ще отидете в двореца, но прикривате радостта си под престорено безразличие.
— Ех, Боже мой! — въздъхна Русо, като вдигна рамене, унизен, че тя е отгатнала така добре чувствата му.
— Нали няма да се опитвате да ме убедите, че за вас не е голяма чест да чуете как кралят пее ариите, които вие дрънкате като някой безделник на вашето пиано?
— Вие сте глупачка — реагира остро Русо. — Не е чест за човек като мене да се представи пред краля! Всъщност каква е заслугата на този човек, че е на трона? На какво дължи това? На един каприз на съдбата — родила го е кралица. Но аз съм човек, достоен да бъде повикан да весели краля, понеже го дължа на труда и на таланта си!
Терез не беше жена, която се оставя да я победят.
— Бих искала да ви чуе господин Дьо Сартин. Тогава той ще ви намери някое местенце в Бисетър или някоя килийка в Шарантон.
— Това е така, защото господин Дьо Сартин е тиранин, нает от деспот! Човек е напълно безпомощен пред тираните, особено ако излезе срещу тях само с таланта си… Но ако господин Дьо Сартин тръгне да ме преследва, враговете ми ще бъдат във възторг. Да, знам това — въздъхна Русо.
— А защо имате врагове? — подхвана отново Терез. — Защото сте лош и се заяждате с всички. А! За разлика от вас господин Дьо Волтер има само приятели.
— Вярно е — съгласи се Русо с ангелска усмивка.
— Ами да! Господин Дьо Волтер е благородник. Кралят на Прусия му е близък приятел. Богат е, притежава коне, замък във Ферне… И всичко това дължи на заслугите си… А когато посещава двореца, не дава израз на презрението си, а се държи, сякаш е у дома си!
— Да не смятате, Терез, че и аз няма да се държа там като у дома си? Да не би да мислите, че не знам откъде идват всички тези пари, които се харчат там, и че съм толкова глупав и не разбирам защо там уважават творците?
— Не казвам, че народът е щастлив — каза Терез, — но все пак кралят си е крал!
— Е, добре, аз му се подчинявам. Какво още се иска от мен?
— Подчинявате му се, защото се страхувате. В никакъв случай не би могло да се каже, че отивате някъде против волята си и че сте смел човек. Моето мнение е, че сте лицемер и че, напротив, това ви харесва, дори много. Ами че идете и кажете на краля поне една четвърт от онова, което ми разправяхте досега.
— Отстъпвал ли съм някога?
— Пфу! Та вие не се осмелявате да вземете дори от котката кокалчето, което тя гризе, от страх да не ви одраска!… А какво остава пък, ако сте заобиколен от стража и хора с шпаги… Аз ви познавам, все едно че съм ви майка… Ей сегичка ще се обръснете, ще се намажете с помада, ще се издокарате, ще подчертаете най-хубавото у вас. После ще присвиете очички, защото знаете добре, че са мънички и кръгли и като ги отваряте, естествено всички ще разберат, че са малки, а ако ги присвивате и мигате, ще ги сметнат за огромни като входна врата. Ще ми поискате копринените чорапи, кафявия редингот с лъскавостоманените копчета, новата перука и ще поръчате фиакър… Така моят философ ще отиде да го ухажват красивите жени… а утре, о, утре ще бъде в сладостно опиянение, за да пише стихчета, защото междувременно ще се е влюбил… Ще въздишате и ще поливате кафето си със сълзи… О, колко добре ви познавам!
— Лъжете се, добра ми Терез — каза Русо. — Повтарям ви, че ме карат насила да отида в двореца. Аз, разбира се, ще отида, тъй като се страхувам от скандал, както трябва да се страхува от разправии всеки почтен гражданин. Всъщност аз не принадлежа към онази категория хора, които не признават, че други в
