Двамата приятели се отправиха към кралската ложа.
Госпожа Дю Бари стоеше права и разговаряше с херцог Д’Егийон, който също беше станал от мястото си. Племенникът не изпускаше из очи нито една стъпка на чичо си.
Останал отново сам, Русо съзерцаваше Андре и така я поглъщаше, че можем да кажем, се влюбваше в нея.
Таверне стоеше самичък в коридора и очакваше завръщането на херцог Дьо Ришельо, който пък беше отишъл при краля. Сърцето му ту се вледеняваше, ту се горещеше от нетърпение. Най-сетне маршалът се завърна и сложи пръст върху устните си. Баронът пребледня от радост и тръгна да посрещне приятеля си, който го помъкна към кралската ложа. Застанали под нея, те чуха думи, които бяха доловени от малко хора:
— Да очаквам ли Ваше величество за вечеря? — попита госпожа Дю Бари.
А кралят й отговори:
— Чувствам се уморен, графиньо, извинете ме.
В това време пристигна дофинът, който почти настъпи госпожа Дю Бари, защото като че ли не я беше забелязал.
— Сир, Ваше величество ще ни окаже ли честта да вечеря с нас в Трианон?
— Не, сине мой, не. Току-що казвах на госпожата, че се чувствам уморен… Младежите ми замаяха главата… Ще вечерям сам.
Дофинът се поклони и се оттегли. Госпожа Дю Бари направи нисък поклон, навеждайки се чак до кръста и последва примера на дофина, цялата трепереща от гняв. Тогава кралят повика Ришельо.
— Херцог — каза му той, — искам да поговоря с вас за една работа, която ви засяга. Вижте какво, ще вечерям сам, а вие ще ми правите компания.
Докато говореше, кралят гледаше към барон Дьо Таверне.
— Мисля, че познавате този благородник, херцог?
— Господин Дьо Таверне ли? Да, сир.
— Аха! Бащата на очарователната певица.
— Да, сир.
— Чуйте ме, херцог…
И Негово величество се наведе над ухото на Ришельо. Барон Дьо Таверне заби нокти в кожата си, за да не даде израз на вълнението си. Миг по-късно Ришельо мина покрай него и му прошепна:
— Последвай ме спокойно.
— Къде? — попита по същия начин Таверне.
Херцогът тръгна, а Таверне го следваше на двадесет стъпки разстояние. Така двамата стигнаха до апартаментите на краля. Херцогът влезе вътре, а Таверне остана в приемната.
112.
Ковчежето
Господин Дьо Таверне не чака дълго. Ришельо излезе скоро. Той се беше осведомил от камериера на Негово величество какво бе оставил за него кралят върху тоалетката си и сега носеше някакъв завит в коприна предмет, който остана тайна за барона. Маршалът сложи край на безпокойството му и го отведе към галерията.
— Бароне — каза той, като останаха сами, — струва ми се, че понякога се съмняваш в твоя късмет и в щастието на децата ти, нали?
— О, да.
— Е, добре, но неоснователно! Късметът ти работи, а щастието на децата ти се гради с такава бързина, че ще ти се завие свят. Ами ето, Филип вече е капитан. Той си има военна част, чиято издръжка се плаща от краля. После, ето че госпожица Дьо Таверне може би ще стане маркиза.
— Хайде де! Дъщеря ми маркиза! — извика Таверне.
— Чуй ме, Таверне. Кралят има много изискан вкус, а когато види, че у някоя жена наред с красота, грация и добродетел има и талант, остава очарован…
— Херцог — каза надуто Таверне, което в очите на маршала изглеждаше повече от смешно, — какво имаш предвид, като казваш това?
Ришельо не обичаше фасоните. Затова отговори твърде сухо на приятеля си:
— Скъпи мой, ти си възпитал дъщеря си като истински дивак.
— Скъпи мой, дъщеря ми се е възпитавала сама. Разбираш, нали че не ми беше до това… Стигаше ми само, че живея в оная дупка, имението ми е Таверне. Тя сама е изградила в себе си добродетелта. Тя е невинна като гълъбица.
Ришельо се намръщи.
— Е, добре… В такъв случай бедното дете трябва само да си намери съпруг, тъй като, щом притежава такъв недостатък, възможностите й да се уреди ще бъдат твърде ограничени.
Таверне го погледна с безпокойство.
— За нейно щастие — продължи маршалът — кралят до такава степен се е заплеснал в госпожа Дю Бари, че никога няма да погледне сериозно на друга жена.
Безпокойството на Таверне прерасна в тревога.
— С други думи, ти и дъщеря ти можете да бъдете спокойни — продължи Ришельо. — Ще предам на Негово величество забележките и той няма да си помръдне пръста…
— Но защо, за Бога! — провикна се пребледнелият Таверне и разтърси ръката на приятеля си.
— Ами да даде един малък подарък на госпожица Андре, скъпи ми бароне! Виж, ето това…
И Ришельо разви коприната и показа на Таверне едно ковчеже.
— Ковчеже? С накити ли?
— Ами, дреболия… Огърлица за няколко хиляди ливри, която Негово величество, поласкан, че чу да пеят любимата му песен, пожела да подари на певицата… Това си е напълно в реда на нещата. Но щом дъщеря ти е плашлива, да не говорим повече!
— Чакай, херцог. Изслушай ме. Всъщност детето не е чак толкова неразумно…
— А, сега вече говориш вместо нея, така ли? — заяви Ришельо.
— Аз знам много добре какво ще каже тя!
— Да бъдем справедливи. Представи си, че имаш дъщеря.
— Дявол да го вземе! Но аз имам дъщеря! А ако някой ми кажеше, че е прекалено добродетелна, да му мисли!
— Всъщност ти предпочиташ да е по-различна, нали?
— Не се меся в живота на децата, след като станат на осем години.
— Добре, но поне ме изслушай. Да предположим, че кралят ми даде една огърлица и ме натовари да я поднеса на дъщеря ти. Ами ако тя възнегодува?
— О — приплака отчаяният барон — вече не знам какво да мисля! Не разбирам нищо, защото ти ми говориш със загадки. Защо ти дават ковчежето, ако не за да го предадеш? А защо ще те натоварват с подобна задача, ако не за да я изпълниш?
Ришельо нададе такъв вик, сякаш беше видял паяк.
— Пфу! Пфу! Ама че дивак! Ама че несъобразително животно!
— Наистина вече не знам…
— Ама ти наистина не знаеш нищо. Мили мой, щом един крал прави подарък на някоя жена и натоварва с тази задача господин Ришельо, това означава, че подаръкът е благороден жест и че поръчката трябва да се изпълни по всички правила… Аз не поднасям подаръци, скъпи мой, това влиза в задълженията на Льобел? Познаваш ли Льобел?
— А кого тогава ще натовариш да й поднесе подаръка?
— О, приятелю — каза Ришельо и потупа барона по рамото, като се усмихна дяволито, — когато имам насреща си добродетелна жена като госпожица Дьо Таверне, аз ставам най-моралният човек на света. Щом се доближавам до гълъбица, както я нарече ти, аз няма да се държа като хищник. Щом съм пратеник при госпожица, аз ще се обърна към бащата… И така, барон Дьо Таверне, предавам ти ковчежето, за да го поднесеш на дъщеря си! Съгласен ли си сега?
