Двамата приятели се отправиха към кралската ложа.

Госпожа Дю Бари стоеше права и разговаряше с херцог Д’Егийон, който също беше станал от мястото си. Племенникът не изпускаше из очи нито една стъпка на чичо си.

Останал отново сам, Русо съзерцаваше Андре и така я поглъщаше, че можем да кажем, се влюбваше в нея.

Таверне стоеше самичък в коридора и очакваше завръщането на херцог Дьо Ришельо, който пък беше отишъл при краля. Сърцето му ту се вледеняваше, ту се горещеше от нетърпение. Най-сетне маршалът се завърна и сложи пръст върху устните си. Баронът пребледня от радост и тръгна да посрещне приятеля си, който го помъкна към кралската ложа. Застанали под нея, те чуха думи, които бяха доловени от малко хора:

— Да очаквам ли Ваше величество за вечеря? — попита госпожа Дю Бари.

А кралят й отговори:

— Чувствам се уморен, графиньо, извинете ме.

В това време пристигна дофинът, който почти настъпи госпожа Дю Бари, защото като че ли не я беше забелязал.

— Сир, Ваше величество ще ни окаже ли честта да вечеря с нас в Трианон?

— Не, сине мой, не. Току-що казвах на госпожата, че се чувствам уморен… Младежите ми замаяха главата… Ще вечерям сам.

Дофинът се поклони и се оттегли. Госпожа Дю Бари направи нисък поклон, навеждайки се чак до кръста и последва примера на дофина, цялата трепереща от гняв. Тогава кралят повика Ришельо.

— Херцог — каза му той, — искам да поговоря с вас за една работа, която ви засяга. Вижте какво, ще вечерям сам, а вие ще ми правите компания.

Докато говореше, кралят гледаше към барон Дьо Таверне.

— Мисля, че познавате този благородник, херцог?

— Господин Дьо Таверне ли? Да, сир.

— Аха! Бащата на очарователната певица.

— Да, сир.

— Чуйте ме, херцог…

И Негово величество се наведе над ухото на Ришельо. Барон Дьо Таверне заби нокти в кожата си, за да не даде израз на вълнението си. Миг по-късно Ришельо мина покрай него и му прошепна:

— Последвай ме спокойно.

— Къде? — попита по същия начин Таверне.

Херцогът тръгна, а Таверне го следваше на двадесет стъпки разстояние. Така двамата стигнаха до апартаментите на краля. Херцогът влезе вътре, а Таверне остана в приемната.

112.

Ковчежето

Господин Дьо Таверне не чака дълго. Ришельо излезе скоро. Той се беше осведомил от камериера на Негово величество какво бе оставил за него кралят върху тоалетката си и сега носеше някакъв завит в коприна предмет, който остана тайна за барона. Маршалът сложи край на безпокойството му и го отведе към галерията.

— Бароне — каза той, като останаха сами, — струва ми се, че понякога се съмняваш в твоя късмет и в щастието на децата ти, нали?

— О, да.

— Е, добре, но неоснователно! Късметът ти работи, а щастието на децата ти се гради с такава бързина, че ще ти се завие свят. Ами ето, Филип вече е капитан. Той си има военна част, чиято издръжка се плаща от краля. После, ето че госпожица Дьо Таверне може би ще стане маркиза.

— Хайде де! Дъщеря ми маркиза! — извика Таверне.

— Чуй ме, Таверне. Кралят има много изискан вкус, а когато види, че у някоя жена наред с красота, грация и добродетел има и талант, остава очарован…

— Херцог — каза надуто Таверне, което в очите на маршала изглеждаше повече от смешно, — какво имаш предвид, като казваш това?

Ришельо не обичаше фасоните. Затова отговори твърде сухо на приятеля си:

— Скъпи мой, ти си възпитал дъщеря си като истински дивак.

— Скъпи мой, дъщеря ми се е възпитавала сама. Разбираш, нали че не ми беше до това… Стигаше ми само, че живея в оная дупка, имението ми е Таверне. Тя сама е изградила в себе си добродетелта. Тя е невинна като гълъбица.

Ришельо се намръщи.

— Е, добре… В такъв случай бедното дете трябва само да си намери съпруг, тъй като, щом притежава такъв недостатък, възможностите й да се уреди ще бъдат твърде ограничени.

Таверне го погледна с безпокойство.

— За нейно щастие — продължи маршалът — кралят до такава степен се е заплеснал в госпожа Дю Бари, че никога няма да погледне сериозно на друга жена.

Безпокойството на Таверне прерасна в тревога.

— С други думи, ти и дъщеря ти можете да бъдете спокойни — продължи Ришельо. — Ще предам на Негово величество забележките и той няма да си помръдне пръста…

— Но защо, за Бога! — провикна се пребледнелият Таверне и разтърси ръката на приятеля си.

— Ами да даде един малък подарък на госпожица Андре, скъпи ми бароне! Виж, ето това…

И Ришельо разви коприната и показа на Таверне едно ковчеже.

— Ковчеже? С накити ли?

— Ами, дреболия… Огърлица за няколко хиляди ливри, която Негово величество, поласкан, че чу да пеят любимата му песен, пожела да подари на певицата… Това си е напълно в реда на нещата. Но щом дъщеря ти е плашлива, да не говорим повече!

— Чакай, херцог. Изслушай ме. Всъщност детето не е чак толкова неразумно…

— А, сега вече говориш вместо нея, така ли? — заяви Ришельо.

— Аз знам много добре какво ще каже тя!

— Да бъдем справедливи. Представи си, че имаш дъщеря.

— Дявол да го вземе! Но аз имам дъщеря! А ако някой ми кажеше, че е прекалено добродетелна, да му мисли!

— Всъщност ти предпочиташ да е по-различна, нали?

— Не се меся в живота на децата, след като станат на осем години.

— Добре, но поне ме изслушай. Да предположим, че кралят ми даде една огърлица и ме натовари да я поднеса на дъщеря ти. Ами ако тя възнегодува?

— О — приплака отчаяният барон — вече не знам какво да мисля! Не разбирам нищо, защото ти ми говориш със загадки. Защо ти дават ковчежето, ако не за да го предадеш? А защо ще те натоварват с подобна задача, ако не за да я изпълниш?

Ришельо нададе такъв вик, сякаш беше видял паяк.

— Пфу! Пфу! Ама че дивак! Ама че несъобразително животно!

— Наистина вече не знам…

— Ама ти наистина не знаеш нищо. Мили мой, щом един крал прави подарък на някоя жена и натоварва с тази задача господин Ришельо, това означава, че подаръкът е благороден жест и че поръчката трябва да се изпълни по всички правила… Аз не поднасям подаръци, скъпи мой, това влиза в задълженията на Льобел? Познаваш ли Льобел?

— А кого тогава ще натовариш да й поднесе подаръка?

— О, приятелю — каза Ришельо и потупа барона по рамото, като се усмихна дяволито, — когато имам насреща си добродетелна жена като госпожица Дьо Таверне, аз ставам най-моралният човек на света. Щом се доближавам до гълъбица, както я нарече ти, аз няма да се държа като хищник. Щом съм пратеник при госпожица, аз ще се обърна към бащата… И така, барон Дьо Таверне, предавам ти ковчежето, за да го поднесеш на дъщеря си! Съгласен ли си сега?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату