Маршалът подаде ковчежето на Таверне.
— О! — извика очарован баронът. — Веднага трябваше да ми кажеш, че кралят е натоварил мене да връча подаръка! О, така всичко е по правилата…
— Значи ти подозираш Негово величество в лоши намерения, така ли? — продума Ришельо сериозно.
— Опазил ме Бог! Но какво би помислила дъщеря ми…
Ришельо вдигна рамене. Таверне бързо протегна ръка.
— Благодарение на твоята тактичност — каза той — дъщеря ми ще може да приеме този подарък.
— А подаръкът ще стане извор на богатството, за което ти споменах в началото на нашия досаден спор за добродетелта.
113.
Вечерята при Луи XV
Маршалът откри Негово величество в малкия салон, където го бяха последвали няколко придворни. Той освободи всички, като ги уведоми, че или изобщо няма да вечеря, или пък ще вечеря сам. Тогава посетителите се отправиха към празника, който господин дофинът уреждаше след репетицията, тъй като се страхуваха да не обидят младия принц. Те се възползваха от това, че няма да присъстват на кралската трапеза, за да се устремят като гладни гълъби към масата на престолонаследника, и дори бяха готови да му кажат, че заради него са напуснали салона на Негово величество.
Но Луи XV, когото придворните бяха напуснали с такава трескава бързина, изобщо не мислеше за тях.
Тази вечер цялото внимание на краля бе насочено към една карета, която стоеше пред сградата на служителите в Трианон.
Каретата беше на госпожа Дю Бари и беше ярко осветена от факли. До кочияша седеше Замор.
Най-после госпожа Дю Бари, която несъмнено се бе позабавила из коридорите с надежда да получи бележчица от краля, се появи подръка с херцог Д’Егийон. По бързите й стъпки можеше да се отгатне, ако не гневът й, поне разочарованието й. Нужна й беше много твърдост, за да не изгуби самообладание.
След нея вървеше Жан в мрачно настроение, като несъзнателно мачкаше шапката си. Жан беше забелязал, че сестра му е пребледняла и силно уплашена, от което бе заключил, че са изправени пред голяма опасност.
— Охо! — каза си кралят. — Но тя дори не дойде да ме види, нито дойде да поговори с мене. Сигурно е бясна!
Ришельо току-що се беше вмъкнал в стаята със смелостта на човек, когото очакват. Той чу последните думи на краля.
— Бясна ли, сир? И защо? Защото Ваше величество е решил да се позабавлява за миг! О, това не е хубаво от страна на графинята!
— О, напротив, херцог — каза Луи XV, — уморен съм и искам да си почина.
— О, Ваше величество е напълно прав! — каза херцогът.
— А и графинята ще се поразсее! Нима аз съм забавен компаньон? Напразно ми е повтаряла, че съм забавен, но аз не й вярвам.
— Сир, но графинята съзнава напълно, че не би могла да има по-добър събеседник от вас, и това я вбесява!
— Наистина, херцог, не разбирам как постигате това да водите жените за носа. Сякаш сте още на двадесет години… На тази възраст избира мъжът, докато на моята възраст, ех, херцог…
— Какво, сир?
— Ами, жената си прави сметката.
Маршалът избухна в смях.
— Хайде, хайде, сир, ако Ваше величество смята, че графинята се забавлява, не трябва да се тревожим за нея.
— Не казвам, че се забавлява, херцог. Исках да кажа, че ще започне да си търси развлечения.
— А! Не бих се осмелил да твърдя пред Ваше величество, че не се е случвало…
Силно развълнуван, кралят скочи на крака.
— А имате ли ваш човек? — продължи той.
— Рафте.
— Добре!
— Какво искате да направи той, сир?
— Ами ще трябва да се увери, херцог, че госпожа Дю Бари наистина се е прибрала в Люсиен.
— Но къде смята Ваше величество, че е отишла?
— Откъде да знам? Ревността я подлудява, херцог.
Всъщност херцогът не допускаше подобно нещо. Трябва дори да признаем, че беше твърде близо до истината и разбираше, че кралят не се интересуваше толкова дали госпожа Дю Бари се е прибрала в Люсиен, а по-скоро иска да е сигурен, че няма да се завърне в Трианон.
— Значи — попита той на висок глас — да изпратя Рафте на разузнаване?
— Да. Предупредихте ли въпросното лице?
— Да. То чака в приемната на Ваше величество.
— И какво каза?
— О, благодари сърдечно.
— А дъщерята?
— Още не е говорено с нея.
— Херцог, госпожа Дю Бари е ревнива и може да се върне.
Херцогът се поклони.
— Тя ненавижда и господин Дьо Таверне.
— Ако Ваше величество изчисли добре, сигурен съм, че ще спомене веднага и трето лице, което графинята мрази повече от мене и от барона.
— Кое е това лице?
— Госпожица Андре.
— Така е, но това не значи, херцог, че не трябва да бъдем много внимателни да не би госпожа Дю Бари да вдигне скандал тази вечер.
— Но, напротив, тази мярка се налага.
— О, ето церемониалмайстора! Тихо! Заповядайте на Рафте каквото смятате за нужно и се върнете в трапезарията ми с този, с когото трябва.
Луи XV стана и мина в трапезарията, а през това време Ришельо излезе от противоположната врата. Пет минути по-късно той се присъедини към краля, като водеше със себе си и барона.
Кралят любезно поздрави барон Дьо Таверне.
Седнаха на масата и започнаха да вечерят.
Луи XV беше лош крал, но очарователен човек. А когато пожелаеше, ставаше най-забавният събеседник. В края на краищата Негово величество имаше сериозен житейски опит, особено в удоволствията. Той яде с апетит и заповяда да налеят вино на сътрапезниците. После подхвана разговор за музиката, а Ришельо веднага пое темата.
— Сир — каза той, — нашият балетмайстор твърди, че музиката внася разбирателство между мъжете. Ако Ваше величество споделя това мнение, смятате ли, че същото се отнася и за жените?
— О! Да не говорим за жени, херцог. Те винаги са предизвиквали противоположен на музиката ефект — от Троянската война та до наши дни. А вие пък имате да уреждате толкова сметки с тях, че направо не разбирам как имате сили да водите подобен разговор. На всичко отгоре сте избрали за свой враг жена, при това — уви, далеч не най-безопасната.
— Графинята ли, сир? Нима вината е моя?
— Разбира се, че е ваша.
— Е, добре, сир — каза Ришельо, като се възползва от свободата, която необичайното веселие на височайшия домакин даваше на гостите, — ще ви призная, че този път слуховете и вестниците не са
