Лаконичността на заповедите… нали така е най-точно, господин Дьо ла Вогийон?
— Да, монсеньор — отговори възпитателят.
Русо се обливаше в пот и се задъхваше под този безмилостен огън. Принцът го остави да си отдъхне за миг, а после добави:
— Във философията сте по-добър.
Русо се поклони.
— Само че книгата ви „Емил“ е опасна.
— Опасна ли, монсеньор?
— Ами да, защото ще внуши много фалшиви идеи в главите на нещастните френски граждани…
— Монсеньор, щом човек стане баща, той разбира моята книга и се съгласява с нея, независимо дали е първият или последният човек в кралството. Да бъдеш баща, това е…
— Кажете, господин Русо — поде отново злобният принц, — книгата ви „Изповедите…“ е твърде забавна, нали? Всъщност колко деца имате, господин Русо?
Русо пребледня, олюля се и вдигна гневните си и смаяни очи към младия палач, което увеличи още повече удоволствието от хапливостта на граф Дьо Прованс.
111.
Репетицията
Щом репетицията започна, престанаха да се занимават с Русо, понеже вниманието на всички бе погълнато от онова, което ставаше на сцената.
Русо се зарече да не слуша, но не можеше все пак да си запуши ушите, за да не чува нищо. Той обаче си намери утешение. Сред прочутите дворцови хубавици бе открил едно наистина красиво лице, чиято притежателка пееше най-добре от всички.
Дамата направи силно впечатление на философа и той се надигна от мястото си, за да наблюдава очарователното създание. Този път той отвори и двете си уши, за да чуе мелодичния й глас.
Дофината забеляза, че авторът на операта слушаше внимателно. По усмивката му и по смаяните му очи тя реши, че той намираше за задоволително изпълнението на прекрасните си арии. Дофината беше жена и й се искаше да получи комплимент. Затова тя се наведе към диригентския пулт и попита:
— Не е ли добре така, господин Русо?
Зашеметеният Русо беше зяпнал към сцената и не отговори. Очите му не се откъсваха от красивото момиче, което изобщо не си даваше сметка, че е обект на такова внимание.
— А! — възкликна дофината, като проследи погледа му. — Госпожица Дьо Таверне ли сгреши?
Андре се изчерви и видя, че всички погледнаха към нея.
— О, не! — извика Русо. — Не беше госпожицата. Тя пее като ангел!
Госпожа Дю Бари възнагради философа с поглед, който беше по-остър от копие. А барон Дьо Таверне усети, че сърцето му се изпълва с радост, и възнагради Русо с най-очарователната си усмивка.
— Намирате ли, че това младо момиче пее добре? — попита госпожа Дю Бари краля, тъй като думите на Русо я бяха засегнали много.
— Но аз не я чувам, не я различавам сред всички… За такава преценка човек трябва да е музикант.
В това време Русо се занимаваше с оркестъра и съгласуваше акомпанимента с изпълнението на хора:
След едно повторение на тази част от операта Русо се извърна и забеляза господин Дьо Жюсьо, който го поздравяваше приветливо. За философа бе истинско удоволствие, че един човек от двореца, който малко го бе обидил с превъзходството си, го видя как ръководи дворцовата репетиция.
Той отвърна тържествено на поклона му, а после отново впери очи в Андре, която беше станала още по-красива след похвалата му. Репетицията продължи, а госпожа Дю Бари изпадна в кисело настроение. Тя на два пъти улови, че разсеяният Луи XV не следеше с внимание красивите фрази, които му отправяше.
Причината за ревността й беше Андре. Разбира се, това не попречи на госпожа дофината да приеме множество комплименти и да бъде в оживено и приповдигнато настроение.
— Струва ми се — каза кралят, — че госпожица Дьо Таверне има хубав глас.
— О, очарователен! Ако не бях такава егоистка, щях да й отстъпя ролята на Колет, но понеже приех да я играя, за да се позабавлявам, ще я задържа за себе си! — отговори му дофината.
— О! Но госпожица Дьо Таверне не би изпяла ролята по-добре от Ваше кралско величество. Освен това…
— Госпожицата е прекрасна музикантка — заяви силно заплененият Русо.
— Прекрасна е, наистина — призна дофината. — Трябва да ви кажа, че тя ми помогна да разуча ролята си. А и тя танцува божествено, докато аз танцувам твърде зле.
Човек лесно би могъл да си представи какво впечатление произведоха подобни разговори върху краля, върху госпожа Дю Бари и целия събрал се там любопитен свят от хроникьори, сплетници и завистливци.
Ришельо беше по-злобен и от жена и затова се наслаждаваше на отмъщението си. Той се приближи до Таверне-баща и двамата старци заприличаха на скулптурна група, чиито две статуи можеха да бъдат наречени „Лицемерието“ и „Корупцията“, кроящи план за съюз. Радостта на двамата ставаше толкова по- голяма, колкото повече челото на госпожа Дю Бари се помрачаваше от тъга. Накрая, обхваната от силен гняв, тя стана на крака, нещо, което противоречеше на всички правила, понеже кралят все още беше седнал.
Придворните усетиха, че наближава буря, и като мравки се втурнаха да потърсят закрила и убежище при по-силните си покровители. Приятелите на дофината образуваха кръг около нея, а тези на госпожа Дю Бари започнаха да й правят комплименти и да я ласкаят.
Малко по малко интересът към репетицията спадаше и се насочваше към други сцени. Колет и Колен не вълнуваха вече никого.
— Виждаш ли — обърна се Ришельо тихо към Таверне — ослепителния успех на дъщеря ти?
После поведе барона по коридора и отвори рязко една остъклена врата, от която падна младеж, който беше увиснал на нея, за да може да наблюдава залата.
— Дяволско изчадие! — изръмжа Ришельо, изтупвайки ръкава си.
— О! Но аз познавам този тип! — каза сърдито Таверне.
— Кой е той? — попита херцогът.
— Какво правиш тук, нехранимайко? — попита Таверне.
Жилбер (защото това беше той, както читателят навярно се е досетил) отвърна гордо:
— Виждате, че гледам.
— Вместо да си гледаш работата! — смотолеви Ришельо.
— Навсякъде ли ще срещам този безделник? — възкликна баронът.
— Тук, господине — прекъсна го кротък гласец. — Та малкият ми Жилбер е много добър работник и много прилежен ботаник.
Баронът се обърна и забеляза господин Дьо Жюсьо, който галеше бузата на Жилбер.
— Само това липсваше! Прислужници тук?! — измърмори той.
— Шт! Тихо! — скара му се Ришельо. — Никол се чувства много добре тук… Погледни към онази врата! Ей там… Ах, малка палавница… Тя не изпуска нищо, дори намигванията…
Наистина красивата главичка на Никол стърчеше над главите на двадесетина прислужници от Трианон, а очарователните й очи бяха широко отворени от изненада и възхищение. В това време Жилбер също видя Никол и се обърна на другата страна.
— Ела, ела веднага! — каза херцогът на Таверне.
— Имам чувството, че кралят иска да говори с теб. Виж, той те търси с очи.
