Дофината запази сериозния невъзмутим израз на лицето си и онова хладнокръвие, на каквото са способни само хората от двореца. А кралят, без да се смути от каквото и да било, продължи да пее:
Русо усети как кръвта нахлува в лицето му.
— Кажете ми, господин Русо запита кралят, — вярно ли е, че понякога се обличате като арменец?
Русо почервеня още повече, а езикът му се заплете, и то така, че за нищо на света не би могъл да проговори. Кралят пък отново запя, без да дочака отговора:
— Мисля, че живеете на улица „Платриер“, нали, господине? — зададе кралят следващия си въпрос.
Русо направи утвърдителен знак с глава, но това бе
Кралят пак затананика:
— Казват, че сте в много лоши отношения с Волтер. Нали, господин Русо? — попита Негово величество.
Сега вече Русо загуби и малкото останал в главата му разсъдък, а освен това го напусна и цялото му самообладание. Кралят обаче не го съжали, а продължи да удовлетворява дивата си музикална страст и се отдалечи, като припяваше:
Оркестърът му акомпанираше така, че направо би убил на място Аполон, както самият той бе убил Марсий213.
Русо остана сам във фоайето. Госпожа дофината го беше оставила, за да пооправи сценичния си костюм. Треперещ и залитащ, философът тръгна отново по коридора, но точно в средата му се сблъска с една ослепителна двойка, блестяща със своите диаманти, цветя и дантели. Двойката беше заела целия коридор, въпреки че младежът беше притиснал плътно до себе си момичето.
Младежът беше слабичък, крехък, очарователен, изпод английското му жабо се показваше синя лента. Той ту избухваше в искрен, неудържим смях, ту потискаше изблиците си на веселие и шепнеше нещо на ухото на дамата, която пък на свой ред започваше да се смее. Двамата, изглежда, се разбираха чудесно.
В дамата Русо позна съблазнителната графиня Дю Бари, а щом се вгледа в нея, напълно се подчини на навика си да съзерцава и затова не обърна внимание на нейния придружител. А младежът всъщност беше не друг, а младият граф Д’Артоа, който се забавляваше от все сърце с любовницата на дядо си. Госпожа Дю Бари забеляза мрачното лице на Русо и извика:
— Господин Русо!
— А! Я виж ти! Добър ден, господин Русо — усмихна се закачливото момче, като забеляза, че Русо се беше отдръпнал, за да им даде път, — значи ще слушаме вашата музика?
— Монсеньор… — запелтечи Русо, който забеляза синята лента.
— А! Прекрасна музика! — каза графинята. — Тя напълно подхожда на душата и сърцето на своя автор!
— Госпожо — опита се да проговори философът, като повдигна глава и впи огнения си поглед в искрящите очи на графинята.
— Аз ще играя Колен, госпожо — провикна се граф Д’Артоа, — а вас ще помоля да играете Колет.
— О, на драго сърце, монсеньор, но никога не бих се осмелила. Не притежавам музикален талант и ще съсипя музиката на маестрото.
Русо би дал всичко на света, за да погледне още веднъж тази жена. Сърцето му бе завладяно от гласа й, от интонацията, от комплимента и от красотата й. Всички тези неща забиха по една стрела в сърцето му. Той поиска да се измъкне, но принцът му препречи пътя и каза:
— Господин Русо, искам да ме научите да пея арията на Колен.
— Не бих се осмелила да ви помоля да ми дадете съвети за ролята на Колет — каза и графинята, като се преструваше на срамежлива и с това окончателно срази философа. Очите му все пак й отправиха въпросителен поглед.
— Господинът ме мрази — каза тя с очарователна игривост на принца.
— Глупости! — провикна се граф Д’Артоа. — Вас?! Кой би могъл да ви мрази, госпожо?
— Но нали виждате! — възкликна тя.
— Господин Русо е твърде честен човек, при това е създал прекрасни неща, за да отбягва една толкова красива дама! — заяви граф Д’Артоа.
Русо въздъхна така, сякаш предаваше Богу дух, и се шмугна през тясното пространство, което граф Д’Артоа непредпазливо беше оставил между себе си и стената. Но на нашия герой тази вечер решително не му вървеше. Не беше направил и четири крачки и се сблъска с друга група. Този път това бяха двама мъже — единият носеше синя лента и беше млад, а другият носеше червени дрехи, имаше бледо и сурово лице и беше на около петдесет години. Двамата мъже дочуха гласа на граф Д’Артоа, който весело викаше и се смееше с цяло гърло:
— Господин Русо, ще разказвам навсякъде как госпожа графинята ви е принудила да побегнете. Никой няма да ми повярва!
— Русо ли? — прошепнаха двамата мъже.
— Спрете го, братко, спрете го, господин Дьо ла Вогийон! — извика принцът, като не преставаше да се смее.
Русо разбра, че злощастната му звезда го беше хвърлила в лапите на ново премеждие. Това бяха граф Дьо Прованс и възпитателят на кралските деца господин Дьо ла Вогийон. Граф Дьо Прованс на свой ред препречи пътя на философа.
— Доволен съм, че ви срещнах, господине! — продължи принцът. Той говореше като възпитател, хванал ученика си в провинение. — Четох вашия превод на Тацит, господине.
— Значи е вярно — продължи да си мърмори Русо, — че този е не само учен, но и педагог!
— А не знаете ли колко е трудно да се преведе Тацит?
— Но, монсеньор, аз написах точно това в краткия предговор.
— Ах, господин Русо! Но вие сте сгрешили — превели сте
Обезпокоеният Русо се помъчи да си спомни.
— Ами, вижте, господин Русо:
